мар 272014
 

Това го снимах на Naschmarkt – вечер след като затворят. „Вратите“ на две от сергиите изглеждат потресаващо

viena art

(цък за по-голям размер)

Евала на художника!

 Posted by at 19:20
фев 172014
 

Наскоро постнах една заявка, която може да даде средното натоварване на базата по дни, седмици и месеци. Работи чудесно… докато не го пуснах върху RAC база.

При RAC има по един ред за всеки node и моята стратегия да вадя резултатите от предния ред водят до покъртителни резултати. Така че – ето новата, RAC-aware версия:

select trunc(this_day, 'MONTH'), avg(day_db_time), sum(cnt) scnt
  from (select this_day, count(1) cnt,
                sum(case
                       when snap_db_time > 0 then
                        snap_db_time/1000/1000/60/60/24
                       else
                        null
                     end) day_db_time
           from (select trunc(begin_interval_time) this_day, tm.snap_id,
                         value - lag(value, 1) over(order by tm.instance_number, tm.snap_id) snap_db_time
                    from dba_hist_sys_time_model tm, dba_hist_snapshot s
                   where tm.stat_name = 'DB CPU'
                     and s.snap_id = tm.snap_id
                     and s.instance_number = tm.instance_number
                     and s.begin_interval_time > add_months(trunc(sysdate, 'YEAR'), -24)
                     and s.begin_interval_time < trunc(sysdate, 'MONTH')
                     )
          group by this_day)
 group by trunc(this_day, 'MONTH')
 order by 1

Единствената разлика е, че внимавам кой instance е на предния ред, да не вадя някакви глупости. Работи чудесно и за single instance бази.

 Posted by at 19:33
фев 102014
 

Шест години са ужасно дълго време за живот на домашен компютър. През февруари 2008 се бях наточил да сглобя безшумен компютър, и почти успях. Преди 3 години смених видеото, за да мога да гледам спокойно FullHD филми на телевизора. Но компютърната техника, макар и да е позабавила темпото, не търпи помотване. И доде време за по-сериозен ъпгрейд.

Кутия
Тук нямам оплаквания. Използвам добрата стара Colermaster Centurion 534 +Plus. Просторна, стабилна. Дебели ламарини, чудесен въздушен поток. Захранването е един стар, но железен Fortron Zen 400W – никакви вентилатори.

Дъно
За основа на системата сложих дъно G1.Sniper A88X. Добро дънце, което има всичко необходимо и обещава да бъде достоен наследник на стария Asus. Тук няма какво толкова да шуми, освен ако случайно не попаднете ня някое малко дразнещо вентилаторче. Но май такива дъна не съм виждал напоследък.

Процесор
Поцесра го избирах по консумацията. Спрях се на AMD A10-6700 X4. Избора направих така: започнах от бюджет 300 лв, и цъках надолу докато намеря процесор с ниска консумация. Този конкретно гори 65W, което е много важно за пасивното охлаждане.

Дискове
В края на миналата година успях да се сдобия с един 480 GB Crucial M500 на скандална цена в английския Amazon. Имаше някакви след-коледни намаления и го взех за по-малко от 400 лв. Което за свестен SSD, при това с такъв чудовщен размер, си е страшна сделка. Освен него имам и 120 GB Intel 520, който преди 2 години ми излезе доста по-скъпо. Така успях да разкарам и последния хард диск от кутнията. Да не говорим, че Windows 8.1 зарежда за 4 секунди (!) – от boot менюто до готовност за работа.

Ако ми потрябва дисково пространство, имам два 2.5″ USB 3.0 външни диска, които хем са досататъчно бързи за да търкалят виртуалки, хем са и достатъчно тихи (особено като са изключени): Samsung M3 и Platinum MyDrive (пак самсунг). Всъщност SATA3 и USB 3.0 бяха нещата, които ме накараха да сменя дъното.

Видео
Всъщност няма такова. Използвам вграденото в пороцесора. Но то е достатъчно за гледане на HD филми – аз не съм геймър.

Охлаждане
И на края остана най-голямото предизвикателстно – охлаждането на процесора. Има много съвременни охлаждания, фокусирани върху извеждането ма максимално количество топлина от този най-горещ компонент в кутията. За съжаление те са фокусирани към overclock-ерите, а не към бедните ДиБиЕи, които просто искат да си пуснат две виртуалки с RAC бе да пречат на децата да спят. След доста ровене успях да открия само три смислени предложения:
Огромното и горзно алуминиево туловище SilverStone HE02

HE02

Черния куфар Zalman FX100

fx100

Относително красивия меден NOFAN CR-95C

nofan

За съжаление, нито едно от тези чудовища не може да се мери с елегантната красота на старият ми Apack ZEROtherm BTF95

bf

Така че след доста ревюта и размисли избрах HE02. И въпреки че бях донякъде подготвен, останах втрещен когато пристигна и го взех в ръцете си. Това нещо е огромен кютук. Кутията ми, която не е от най-малките, едва го побра.

Инсталацията не беше много лесна. Опътването е постничко, а изработката на закрепващите елементи е… хм, малко китайска. Наложи се намесата на пила, чук, клещи, и, разбира се, тел (a.k.a. българско инженерно влакно). А, и много пъти „майката“, докато успея да го закрепя. Отне ми 2-3 часа. Но вече всичко е на място и процесора държи 30-36 градуса :)

Единствената движеща се част, която остана по машината, е супер тихия вентилатор Arctic Cooling Arctic Fan 12L, който ползвам вече шеста година без никакви проблеми. Закрепен е на задната част на кутията и отвежда въздуха от радиатора на процесора.

И така, 6 години по-късно, мога да кажа, че мисията е изпълнена!

 Posted by at 8:26
фев 052014
 

Рано или късно годината приключва. Трябва да се правят отчети, бюджети, трябва да кажем „нашите бази се държаха така и така през годината“. От къде да вземем тези данни?
Както съм казвал и преди, при нас пазим AWR репорти за доста време назад. Едно време смятах от тях как расте базата, за да си планираме storage; сега смятам и как расте натоварването.

select trunc(this_day, 'MONTH'), avg(day_db_time), sum(cnt) scnt
  from (select this_day, count(1) cnt,
                sum(case
                       when snap_db_time > 0 then
                        snap_db_time/1000/1000/60/60/24
                       else
                        null
                     end) day_db_time
           from (select trunc(begin_interval_time) this_day, tm.snap_id,
                         value - lag(value, 1) over(order by tm.snap_id) snap_db_time
                    from dba_hist_sys_time_model tm, dba_hist_snapshot s
                   where tm.stat_name = 'DB time'
                     and s.snap_id = tm.snap_id
                     and s.begin_interval_time > add_months(trunc(sysdate, 'YEAR'), -24)
                     and s.begin_interval_time < trunc(sysdate, 'MONTH')
                     )
          group by this_day)
 group by trunc(this_day, 'MONTH')
 order by 1

Това query е доста коварно. В крайна сметка дава средното натоварване (DB time) по месеци за последните 2 години, ако имате толкова awr данни. Който пази само месец, може да си го направи по дни.

Един от тънките моменти е, че DB time (както всяка системна статистика) е постоянно нарастваща величина, която се отчита от стартирането на instance. Заявката взема стойността от всеки snapshot и от нея вади стойността предишния. Ако случайно имате restart на instance, се получава отрицателно число - защото брояча започва от нула. За нуждата на грубата статистика такива данни просто ги пропускам, понеже ни се случват адски рядко и не могат да повлияят значително.

SQL> select sysdate, startup_time, trunc(sysdate-startup_time) Days_since_restart from v$instance;

SYSDATE   STARTUP_T DAYS_SINCE_RESTART
--------- --------- ------------------
05-FEB-14 19-FEB-13                350

Сумирам данните по дни, после взимам средната стойност за месеца.

Честно казано трябваше ми известно време за да осмисля и подкарам правилно заявката. Ако някой забележи грешка в нея, моля пишете в коментарите.

Събраните дании чертая в excel - една колонка за DB time, една за DB CPU (where tm.stat_name = 'DB CPU') и за сравнение - броя бизнес транзакции през месеца (за да покажа каква работа сме свършили реално). Много приятно е като изпратя на Големите Шефове как броя транзакции расте, а натоварването в БД почти не се променя. Има и месеци когато натоварването видимо намалява - чудесен пример за оптимизации. Примерно когато пуснахме result cache на някои заявки, веднага се видя в графиката; оптимизацията на процедурата за събиране на статистики също се усети. Добрите администратори винаги имат проблема, че тяхната работа не се вижда от мениджмънта, защото липсата на проблеми е трудно измерима. Една такава графика говори на език, познат за хората, които определят заплати и позиции.

Интересна графика се получава и от "първата производна" - нарастването за една година. "През януари 2014 сме направили Х% повече плащания спрямо януари 2013, а натоварването на на сървърите е нарастнало само с Y%". Всеки мениджър, който знае цената на Oracle licenses (per CPU) ще оцени такъв довод.

P.S. Версия на тази заявка, подходяща за RAC бази има тук

 Posted by at 9:36
ное 112013
 

20.Септември, 7:00 българско време
Обичам да пътувам. Но това лято ми дойде малко интензивно. Дори и на мен. Събирането на багажа никога не е било проблем за мен. Но този път ми беше малко тегаво. Само десетина дена след голямата разходка „До Барселона и нататък“ пак трябва да събирам куфара. Може би за това го оставих за последния момент. Всъщност започнах да събирам багажа снощи малко след 9 вечерта.

Тази сутрин станах рано – в 4:20. Първата ми мисъл беше „Дали след 24 часа ще съм пристигнал?“ Би трябвало поне да съм приключил с летенето. Изкъпах се обилно, избръснах се, метнах няколко последни неща в куфара и викнах таксито. На летището пристигнах в 5:50 – точно както си бях планирал. Първият ни полет е в 7:10 (по разписание).

Точно като преди 3 седмици, и сега имаше огромна опашка на чекините на България Ер и почти никаква – на Луфтханза. За съжаление този път бях на грешната опашка. Полета ни до Амстердам е с KLM, на практика се изпълнява от България Ер. Колегата пристигна буквално 2-3 минути след мен. Наредихме се да си чекираме багажа. После ни очакваше ОГРОМНАТА опашка за проверка на бордните карти. Минаваше почти през целия терминал. Не съм експерт в това, но съм сигурен, че имаше поне 250-300 човека. ТОЛКОВА рано сутринта…

Следва security check, проверка на паспортите и сме на гейта. Всичко това ни отне един час. Не помня някога да съм висял толкова по опашки на нашето летище. Но все пак бяхме навреме – 20 минути преди излитане.

Още като видях че сме за гейт В3 се усетих, че ще пътуваме с автобус до самолета. Това, което нямаше как да разбера, е че ще започнат да ни качват в автобуса около 7:10. Закъснението е гарантирано още преди да отворят вратите на първия автобус. На най-куцото е, че имаме само около час и половина за прекачване в Амстердам. А Скипхол не е малко летище.

8:00 българско време
Разбира се, бординга не мина бързо. Освен че бяхме два автобуса, имаше и някаква патка с безумно голям куфар „ръчен багаж“ която сума време се сопаше на стюардесите че няма къде да го сложи. Освен куфара имаше и голямо палто и някакъв идиотски плюшен мечок (!). За какво, по дяволите, и е тоя мечок? Разправията, естествено, ни забави допълнително. Отлепихме от земята точно в 7:48. Това са 35 закъснение минути още в София. А никак не ми се иска да отървем връзката за Детройт. Дано полета да мине наред и на понаваксаме.

8:30 Българско време
Самолета е един относително новичък Airbus A319-112. Пилота ми направи добро впечатление още от излитането – супер плавно и комфортно.

Преди десетина минути почнаха да разнасят сандвичи. Доста дребни, но пък опаковани по два за всеки – един постен и един с малко месце. Това ми е първото ядене за този дълъг-дълъг ден (четири часа след ставането). Освен сандвиченцата имаше и по едно малко брандирано шоколадче „България еър“. Не е нещо голямо, но прави приятно впечатление.

Като цяло самолета и обслужването на България Еър не са лоши. Е, вярно, стюардесите са малко по-намръщени. И мърморят, дори сплетничат помежду си докато раздават храна, напитки и кафе. „Тая пак се ската, не идва да ни помогне“ „ми да, тя все гледа да се покрие някъде“. Всъщност може и германките да мърморят така. Но се усмихват по-убедително и не им разбирам какво си подхвърлят.

10:00 българско време
В момент би трябваме да кацаме, поне според разписанието. А самолета едва сега започна да се снижава. Имах някаква надежда, че е летял до последно на високо да навакса…

11:00 Българско време
Съвсем не – приземи си се съвсем нормално в 10:30 – с половин час закъснение. Вероятно насрещен вятър не му е позволил да навакса.

Летище Скипхол е едно от най-големите в Европа, а ние нямаме време за помотване. Оказа се, обаче, че физическото придвижване ни е най-малкия проблем. Още на излизане от ръкава ни посрещнаха поне десетина ченгета, правещи неочаквана паспортна проверка. Разбира се бяха учтиви. Въпреки бързането, и ние бяхме учтиви – обратното би ни струвало доста повече време :-)

После открихме една машина, на която и показваш билета за следващия полет и ти дава инструкции къде да ходиш. За щастие нашия гейт се оказа относително близо – на 10-15 мин много бързо ходене. Тук, обаче, има опашка.

Не знам защо не ми се е случило при предното ходене отвъд голямата вода. Колегата каза, че е нормално. На гейта има едни бюрца и служители на G4S ни правят интервю – направо като за виза. Естествено, първо са бизнес калсата, priority check in и т.н. Ние чакаме

11:30 българско време
Интервюирането отнема време, особено за голям самолет. Добре че колегата се беше подготвил с разпечатка на билетите (вкл. тези за връщане!), разпечатка на хотела и на фактурата за OOW (изпълнява ролята на invitation).

Интервюиращият беше доста учтив. Също толкова учтив беше и пича, който ме обара най-старателно след като минах през машината за сканиране „на голо“. Разбира се, ръчния багаж отново мина през скенер. Интересно, че провериха и дали носим някакви течности. Това обикновено се прави преди навлизането в зоната с магазините и гейтовете. Ако си бях купил нещо от duty free-тата, как щяха да го приемат?

Чак след всички тия учтивости успяхме да се доберем до самолета. Airbus 330-300 e относително голяма птица. Вътре седалките са 2-4-2, което ни позволи да седнем оптимално: аз – до пътеката, колегата – до прозореца, и все пак един до друг, за да можем да си бърборим през дългия полет. Местата си ги бяхме резервирали през сайта на KLM поне 2 месеца предварително.

Самолета изглежда бая офрашкан. Седалките са доста захабени, „дистанционното“ за малкото 7-инчово телевизорче едва хваща.

12:30 българско време
Потеглихме в 11:45 българско време (10:45 местно), само с десетина минутки закъснение. Още 10-15 минути отне рулирането до пистата. През това време гледахме на телевизорчетата доста дълга и, признавам, доста забавна версия на мерките за безопасност. После самолета застана в началото на пистата и настъпи газта. Двигателите (само два) ревяха доста силно, но ускорението не беше никак впечатляващо. Имам чувството, че ни трябваха поне два километра за да отлепим.

13:00 българско време
Токъ-що раздадоха отчайваща порция храна. Всъщност храна е силно казано. Малка порция солетки (12 грама!) и още по-миниатюрна порция фъстъци (също 12 грама). Двете неща заедно ми се събират в едната шепа. Бях чувал, че американските компании хич не се престарават с храната на борда (този полет е operated by Delta) и се почувствах адски гладен. Все пак съм станал преди осем часа и половина. Представям си мрачната гледка на осем часов полет само с една шепа солети и фасъци.

13:30 българско време
727 км/ч спрямо земята, 160 км/ч насрещен вятър, температура -55 градуса, височина 36000 фута. Изминати 1200 км от Амстердам, остават още „само“ 5130 км (6:20 часа). Всичката този информация я има на персоналното телевизорче пред всеки. Има и филми, музика, игри полезна информация. Само дето „дистанционното“ (закачено на десния подлакътник, но може да се издърпва на кабелче) не е никак лесно. Някои от копчетата му изискват, повярвайте, огромно усилие.

Температурата в кабината, както и очаквах, не е много висока. Държат хладно да пестят от климатик. Добре че има одеалце, а и аз предвидливо съм се облякъл топло.

14:00 Българско време
Някъде южно от Исландия донесоха Истинско Ядене. Пиле с къри, салатка, хлебче, масълце, парченце чедър, крекери и бисквитка. Изядох ги за норматив – все пак съм станал преди почти 10 часа. След като похапнах, вярата в Доброто се върна в сърцето ми. За съжаление насрещния вятър не спира – 140 км/ч и ако продължим да се влачим така, ще кацнем с около 30 мин. закъснение. За щастие в Детройт имаме малко над 2 часа, трябва да стигнат.

15:00 българско време
Насрещния вятър поутихна – вече е едва 100 км/ч. За това сега се движим с 800 км/ч ground speed. Според прогнозата остават около пет часа до Детройт. Междувременно попълних стандартната бланка „К’ъв си ти и к’во правиш в нашата гостоприемна страна“.
Малко по-късно при 80 км/ч насрещен пилота настъпи двигателите и за няма и две минути вдигна на 37000 фута. Хич не мога да ги разбера как решават колко високо да летят.

16:00 българско време
Най-после преполовихме този полет. Още сме южно от Гренландия (все пак това е огромен остров), но ни остават под 3200 км. Вятъра поотихна още – едва 31 км/ч и шмулим с 854 км/ч. Навън е смразяващите -42 градуса (все пак сме на 11275 метра височина), а аз трепя ли, трепя зомбита . Текущата прогноза е да пристигнем в 20:38, което си е само 13 минути след разписанието. Ако ни хване попътен вятър, може и да подранил :-)

17:00 българско време
Вече достигаме канадския бряг. При това на голяма „висота“ – 38000 фута. Вероятно поради разредения въздух успяваме да поддържаме 848 км/ч ground speed въпреки насрещния вятър от 115 км/ч.
Ако продължаваме така, ще пристигнем в Денвър преди 20:00 часа. Което ще е чудесно, но едва ли ще стане.
Преди малко минаха да раздадат безалкохолни. Надявам се след около час-два пак да дадат нещо за хапване. А между другото Брад Пит може само да ми завижда за избитите зомбита – Plant vs Zombies 2 е много забавна…

17:30 българско време
Самолета взе бая да се тресе. Погледнах инфото – 234 км/ч насрещен вятър, 764 км/ч ground speed. Това си е кажи-речи хилядарка. Височината още е 38000 фута. За съжаление всички щори са затворени и не мога да огледам какво има под нас. Според картата сме някъде над североизточна Канада. Остават около 1850 км

18:30 българско време
До колкото мога да преценя, намираме се на 300-400 километра северно от Монреал. Според картата ни остава около час и половина за последните 1100 км. В последните десетина-петнайсет минути самолета не спира да се лашка. Само преди година изпитвах неистов ужас дори от кратковременна турболенция. А сега успявам да си чета (и да пиша) без да ми пука особено. Явно всичко е до свикване.

19:00 българско време
Все още сме на 38к фута височина. Според картата остава около час до края на полета. Аз бих заложил на час и половина – все пак не може да се движи до края с 825 км/ч. Има да забавя, има и да снижава.
В кабината има раздвижване. Светнаха лампите – за да се посъбудят хората. Тръгнаха с количките, да раздават храна. Самолета си подскача, ама на кой му пука. Нямам търпение количката да стигна до мен :-)

21:30 българско време
Започнахме снижаването около 19:20. Четиридесет минути по-късно, преминахме през последните рехави облаци и кацнахме – точно в 20:00. Това е около половин час преди разписанието.
Последва едно ходене из едни дълги подземни коридори. После стигнахме до паспортната проверка. Нямаше много хора – минахме за десетина минути. На мен ми удариха печат че мога да стоя до 13 декември. На колегата – до 10 октомври. Не ми стана ясно как ги измислят. Ние сме тук само до 28 септември.

След това си взехме багажа. Така е в щатите – дори и да си с прекачване, багажа е с теб. Минахме една супер лека митническа проверка, оставихме си отново багажа и около 20:40 бяхме готови. Може и да сме на далавера с двойното прекачване – със сигурност летището в Сан Франциско е претоварено в момента. Ако ни пуснат по някой ръкав като „вътрешен полет“, ще си спестим маса опашки.

Трябва да призная, че на всички проверки хората бяха ведри, дори приветливи.

В летище Детройт няма „бързи пътечки“ (хоризонтален ескалатор). Вместо това има ВЛАК! Вътре в терминала, за 300-400 метра те карат с влак! Ебаси мързелите.

Озовахме се на гейта поне час и четиридесет минути преди излитане. Разходих се наоколо и се снабдих с ракиени чашка за моята колекция. Остана да чакаме последния полет. Поне гейта е приятен – широк, с удобни седалки. Има даже контакти и дори USB за зареждане на телефони и таблети. А през прозореца от много близо се вижда писта, от която постоянно излитат самолети.

23:05 българско време
Излетяхме само с 15 минути закъснение. Това си е направо „навреме“. Самолета е един старичък Boeing 757-200, също operated by Delta. Няма телевизор за всеки, но има телевизори на тавана на всеки 4-5 реда. Обявиха, че ще дават „Великият Гетсби“. За звук – има изводи на всяка седалка. Ако нямаш слушалки можеш да си за купиш срещу 2 долара.
Интересното е, че в тази стара бангия са успяли да прекарат WiFi. Пробвах да се закача, по-скоро от любопитство. Обаче – ядец. 10 долара на час.
А, и както бях подразбрал предварително, полета не включва храна. Все пак е само четири часа и половина. Ако искаш, предлагаме сандвич с пуешко за 8.50 долара. Добре че съм предвидлив, та си нося кроасани и солети. Дано поне да дадат по една вода да пием.

23:45 българско време
Чувствам се толкова изтощен! Едва успявам да си събера мислите. Не мога да чета книжка, не мога да трепя зомбита… Двигателите бучат така приспивно…

0:30 българско време
Донесоха храната. Същите онези микро фъстъчки и солетки, както в предния полет. Но този път не са предястие – друго няма. Е, има, но се плаща. Хората наоколо взеха да вадят от торбите сандвичи и други предварително приготвени неща.
Поне успях малко да се поразбудя. А самолета поклаща доста приспиво. А понякога – поклаща доста.

1:00 българско време
Ladies and gentlemen, we’re rockin’ and rolin’ again, so please remain on your seats with seat belts fastened.
Признавам им, поне се стараят да ни повдигат настроението. Особено един стюард – дребен, усмихнат и много духовит. Евала.

2:30 българско време
Подремвам по някоя минута. Не е много удобно, обаче ми се спи зверски. Ох, веднъж да се доберем до хотела!

5:30 българско време
В хотела сме!
Оказа се, че самолета наистина спира на някакъв domestic терминал, на който няма проверки – абсолютно никакви(!). Взехме си багажа и се опътихме до табелите за BART. Те, обаче, съвсем подло ни отведоха до някакъв паркинг. След това от там взехме един air train, който обикаля между терминалите. И чак после си намерихме спиркат за BART.
За да не ни е скучно, BART-а спря четири спирки преди нашата и каза, че няма да мърда, щото имало „Police activity on 24th street“ – демек на следващата спирка. За щастие само 15-20 мин по-късно продължи и стигна успешно

Точно преди 24 часа потеглих с таксито от вкъщи :-)

 Posted by at 8:45
окт 252013
 

Това че почти цяла Европа е в една часова зона комай не е велика идея. Докато само преди няколко дена в Рим беше светло в 7:00, днес в Барселона в 7:30 беше още мрачно. Тежките облаци надвиснали над града също не помагаха. Но този път наистина трябва да се става рано. Каютите се освобождават до 8:00. Разбира се, после следва закуска в Бора Бора.

bcn_e2_01

Ако нямате организиран трансфер от кораба, единственото „задължение“ при напускане е да минете през Accounting (пета палуба, точно срещу рецепцията) и да подпишете сметката. Има и едни въпросници (feedback форма), но аз ги бях пуснал още от предната вечер.

Мисля, че бяхме първите слезли от борда – още преди организираните групи. Организацията на пристанището в Барселона е толкова класи над тази в Марсилия! Първо, има public transport, който спира де факто пред самия терминал и кара до монумента на Колумб (автобус 3T). От където започва Ла Рамбла, там спира Bus Turistic, има и много забележителности на един хвърлей, а Placa de Catalunya е на 15 мин пеша. Демек общината се е погрижила на туристите да им е лесно, удобно и евтино да стигнат до централно място. В Марсилия официалния public transport (автобус 35) е на два километра през индустриална зона и те докарва в най-добрия случай на в покрайнините на „центъра“. Второ, таксиджиите не са толкова надменни и поназнайват езици. Трето, всичко е надписано И на английски.

Абе почувствах се чудесно. Толкова е прекрасно да знаеш къде се намираш, къде отиваш, как да стигнеш… Толкова е приятно хората да са услужливи, а не навирили носове в небесата. Да, определено занапред ще идвам с удоволствие в Испания и ще избягвам Франция като туристическа дестинация. Французите може да имат голям история и велика „култура“, но ние имаме една поговорка – „Никой не е по-голям от хляба“ (от клиента/туриста).

Качихме се на 3Т (2.50 евро в едната посока). От Колумб тръгнахме нагоре по La Rambla. Беше рано и нямаше много население по улиците. Целта ни беше пазара, където бяхме хвърлили око на едни салами – да си вземем за вкъщи. Всъщност пътя не е малко с 22 кила куфар, но да е жив и здрав изобретателя на куфарите с колелца.

bcn_e2_02

После стигнахме до Placa de Catalunya. Там хванах безплатното wifi на MWC за да се чекираме и да си изберем места в самолета. Малка разходка из Corte Ingles и се натоварихме на автобуса за летището – Aerobus.

Полета от Барселона до Мюнхен мина чудесно. Аз четох книжка, Тя подремна.

* * *

Въпреки че не съм стъпвал никога в града, летище Мюнхен е най-посещаваното от мен, ever. Макар че е огромно, то е добре уредено – харесва ми. Има и work and relax зони, с удобни „кресла“ и диванчета, зеленина и дори безплатен wifi (за 30 минути). Точно там поседнахме да изчакаме полета до София. Три часа си е доста досаден престой.

bcn_e2_03

После си хванахме полета за София. Беше един относително разбрицан A320. Не стига това, ами излетя с двайсетина минути закъснение по абсолютно неизвестни причини. А и времето нещо се развали – на излитане крилата се мятаха като крила на птица. За друсането да не говорим. Но истинската тръпка беше на кацане в София – ветрове и хали. Самолета поскачаше като при връщането ми от Амстердам преди толкова години. Но не можех да видя колко се веят крилата, защото беше тъмно и облачно.

Но се приземихме без инциденти. И така приключи една дълга и приятна разходка.

* * *

Тази почивка не беше точно „почивка“. Да, на моменти доста си мръхтяхме, а и не сме си слагали някакви големи цели за всеки град. Но все пак бая маахме крачоли из средиземноморието.

Обаче тази почивка ни даде възможност да се отделим от ежедневието и да се отдадем на нещо интересно и приятно. Прекрасно, даже. Пробрахме се с една голяма торба хубави спомени (и 2657 снимки).

Тук приключва и моя разказ. Надявам се, че съм успял да ви направя част от нашето пътешествие. Надявам се, че вие също му се насладихте.

 Posted by at 8:58
окт 232013
 

Пътуването е хубаво нещо. Това да посещаваш невиждани градове, да се гмуркаш, па макар и за кратко, в чужди култури, е чудесно преживяване. Е, круизния кораб има някои един неизбежен проблем – трябва да отплава. Това силно ограничава свободата на действията ти не брега, защото имаш краен час. А с тези късни вечери и още по-късни барове, ранното ставане определено е проблемно, което още повече скъсява времето за обиколки по брега.

Слязохме от кораба към 9:30. Марсилия си има истински терминал, но е доста далеч от града. Освен организираните екскурзии, MSC бяха осигурили и shuttle bus от кораба до центъра на града срещу 16 евро на калпак. Относително изгодно, както установихме по-късно.

Първоначалният ми план беше да вземем такси до Notre Dame de la Grade.

bcn_e1_01

Да огледаме града от високо и там да тръгнем да пешеходстваме. Не знам защо в последния момент се навих да започнем от Palais de Longchamp, но се оказа успешна идея.

Още първия ни сблъсък с френската цивилизация ме изнерви. Чувал съм, че са шовинисти, вирят си носовете и отказват да говорят на други езици. Но да дойдат таксиджии да посрещат круизен кораб и нито един от тях бъкел да не отбира от английски – това ме издразни. Толкова да не полагат никакво усилие… сякаш туристите са длъжни да се съобразяват с тях, а не обратното. И не като да искам да знаят чешки, примерно (или български). Все пак английския е де факто международен, всяка туристическа дестинация обслужва поне и на английски. Не и франсетата. После с досада установих, че и из града всичко е надписано САМО на френски. Бля!

Според GPS началната ни точка беше на почти 8 километра птичи полет от кораба. В неделя, обаче, тарифата на таксито е една сурвакарска… или поне за наивните туристи. 2.20 на километър, плюс първоначална такса, плюс крайна такса – ето ти 25 евро. Гадост!

bcn_e1_02

Влязохме в парка да се размотаем. Мисля, че вече на всички е ясно, че обичам да скиторя из парковете. А в Марсилия те са малко кът. Може би за това се почувствах малко като на лекоатлетическа писта. Доста хора бяха избрали относително малката зелена площ за своя сутрешен джогинг. Но все пак беше приятно.

Парка е на едно малко баирче. То като цяло Марсилия си е на баири, но не ни е първия такъв град. Нямахме абсолютно никакъв план на къде да ходим, но от парка успяхме да мернем една катедрала в близост. Тръгнахме по Boluevard Longchamp за да открием и останалата част от нея. Не след дълго я открихме.

bcn_e1_05

Вътре се извършваше неделната служба. Катедралата не е някоя мала църквичка, но бе пълна до дупка.

bcn_e1_04

Всички вътре (всички!) припяваха на френски. Не го разбирам този език. Излязохме и се завъртяхме по площада

bcn_e1_06

Продължихме надолу по La Canebiere, кажи-речи до старото пристанище

bcn_e1_08

Имаше някаква абсурдна опашка за качване на някакъв кораб

bcn_e1_22

Франсетата си имат и електрически микро-автобус

bcn_e1_10

От там се виждаше и мечтаната ми цел – Notre Dame de la Grade – на едно баирче нагоре. вещото ми планинарско око прецени, че можем да се качим за по-малко от час. Обаче Тя мерна спирка на автобус 60, който отива точно до там (благодарим ти, Triposo). Изчакахме не повече от 10 минути. Разбира се, шофьора не знаеше бъкел английски, но думата ticket трябва да си е все същата. Но не ми стана ясно защо отказа да ни продаде – просто метна изнервено да влизаме навътре.

Автобуса доста се претъпка. Като пое по завоите и баира нагоре, беше голям екшън. Това си е нормална линия на градския транспорт, но предвид крайната му спирка беше пълен почти само с туристи. Автобуса спира на паркинга току под катедралата.

bcn_e1_12

bcn_e1_13

От горе се открива гледка към целия град

bcn_e1_14

Това е замъка Ив (познат ни от романа на Александър Дюма)

bcn_e1_15

Цялата тераса на катедралата беше облепена с тези благодарствени плочи:

bcn_e1_16

Надолу слязохме пеша.

bcn_e1_20

На пристанището забелязахме някакъв пазар и се разходихме из него. Характерното за Марслилия са магазините и сергиите за сапун

bcn_e1_23

Стигнахме до кметството. Марсилия е Европейска столица на културата за 2013. За това са и всичките тези фьешън статуи тук-там. Встрани от кметството, обаче, имаше едни много хитри пластики – хора, с липсващи големи части от тялото:

bcn_e1_24

От там забихме из разни малки и по-големи улички в посока горе-долу към кораба. Не че имахме идея да стигнем – твърде далече е, бяхме каталясали, а и пътя въобще не е пешеходо-пригоден. Но не ни се даваха и още 25 евро за такси. Бяхме видяли, че има автобус на градския транспорт (номер 35), който отива до около терминалите.

Намерихме му началната точка и се качихме. Билета е 1.80 на човек. Имаше и други будали като нас. Няколко километра извън града шофьора имаше смелостта да спре на поредната спирка и на чист френски да обясни нещо, което ние разбрахме като да е спирката за круизните кораби. Слязохме – малко на риск, но винаги можем да хванем следващия. Ориентирахме се също на добра воля. Надуших безгрешно пътя до кораба.

Като цяло стигането с градски транспорт е възможно, но никак не е удобно. От спирката до терминала има 1.5-2 км, без много много тротоари.

bcn_e1_26

Качихме се на кораба, директно на Бора Бора, и се натъпкахме здраво.

* * *

Тази вечер слънцето рано-рано се скри зад облаците. Помислих си – язък, останах си без залез.

bcn_e1_28

Да, ама петнайсетина минути по-късно слънцето се показа изпод облаците и направи страхотно представление

bcn_e1_30

Водата, като застинла лава

bcn_e1_32

* * *

Това е последната ни вечер на Splendida. Време е да накупим сувенири, които ще ни напомнят за прекрасното преживяване. На седма палуба има нарочен сувенирен магазин. За съжаление няма от точно тези чашки, които аз колекционирам. То така или иначе аз натрупах не малко от нашите обиколки.

Тази вечер излезе силен вятър. Малко преди вечеря беше към 80 км/ч. Кораба се поклащаше осезаемо. После може би се позасили. Докато вечеряхме, на моменти беше леко некомфортно. Не че масите подскачаха или чиниите се пързаляха – не, просто едно слабо, но настойчиво и постоянно люшкане.

Пък и по принцип нямахме много настроение на масата. Всички бяхме изморени – от твърдоглави французи, но и от тази седмица постоянно обикаляне тук и там. А и на всички ни е ясно, че приказката отива към своя край. Обсъждахме кой кога ще лети, от кое летище и т.н. Е, търкулнахме и по някой майтап, но не беше като предишните вечери.

След вечеря всички се запътиха директно към каютите. Трябва да си нагласим багажа и да го оставим в коридора преди 2:00 – тогава ще минат да го съберат. Вероятно няма да се видим повече.

следва продължение…

 Posted by at 8:41

До Барселона и нататък: Генуа

 Общи  Коментарите са изключени
окт 212013
 

Въпреки че Splendida има 15 пасажерски асансьора (от общо 25), предпочитах да се движим по стълбите. Асансьорите стават доста натоварени, особено когато има нещо да се случва – да кажем закуска, обяд, вечеря, театър и т.н. От друга страна, качването и слизане по стълби лееееекичко заглушаваше досадния глас в главата ми, който мърмори че не било правилно да преяждам четири пъти на ден и да мръхтя през другото време. Пък и когато си на десетия етаж, си еднакво отдалечен от Bora Bora (14-ти) и La Reggia (6-ти), където ни се случваха повечето хапвания.

Днес станахме в 7:00 и закусихме относително рано, за да имаме повече време за мотане из Генуа. По разписание кораба акостира в 8:00 и отплава в 18:00. Както вече бяхме установили многократно, разписанието се спазва стриктно – особено за потеглянето.

Пристанището в Генуа е кажи-речи в центъра. Освен това имат истински пътнически терминал – първия който виждаме след Барселона. Това си е едно удобство, което не е за пренебрегване.

Тук е и едно от местата, за които организираните екскурзии са най-малко. Просто близо до пристана има толкова много за гледане, че не си струва.

Още излизайки от терминала едни учтиви девойки ни продадоха билети за обиколка на града с открито бусче (12 eur).

bcn_e0_26

Не е голямата работа, но става за запознаване с центъра на града и набелязване на цели. Тура е с аудио гайд и продължава около 40-50 минути. Приключи точно пред Аквариума, който беше и една от двете ни основни цели.

Аз малко се разочаровах от този аквариум. Сътрапезниците разказваха с голям ентусиазъм за чудесата на Oceanographic във Валенсия, който пропуснахме. Тук, в Генуа, има наистина голямо разнообразие, но не е представено … хм… туристически. Просто минаваш край едни по-големи и по-малки аквариуми с различни рибки (с надписи отгоре кое какво е, все пак) и това е. Няма шоу, няма емоция. А входа е 23 евро на човек – сериозна сума.

bcn_e0_17

bcn_e0_14

bcn_e0_15

После имахме късмет да отметнем и другата цел, която мъгляво си бях отбелязал като nice to have – испанския галеон „Нептун“. Всъщност той е простроен през 1985 за филма „Пирати“ на Романн Полански. Над ватерлинията е точно копие на галеон от 17 век, а отдолу има нормални съвременни двигатели. Оказа се, че е току до аквариума.

bcn_e0_20

Входа е 5 евро. Ние го погледнахме само отвън. После отидохме да похапнем пица в една крайбрежна пицарийка.

След като набързо отметнахме „запланираните“ места, започна Волната Програма. Забихме се из едни улички, ама от тесни – по-тесни. А такива в Генуа има много.

bcn_e0_23

Вървяхме наистина безцелно, просто наслаждавайки се на градчето. И отново ни споходи късмета на туриста – без никаква идея от къде сме минали, стигнахме до Piazza De Ferrari

bcn_e0_27

От там забихме по Via XX Settembre – нещо като величествена търговска улица. Стари, красиви сгради; надвиснали каменни произведения; красива мозайка по тротоара – и отстрани магазини като във всеки фьешън мол.

bcn_e0_28

Шляхме се по нея няколко пресечки, докато стигнем до нещо като висока арка над главите ни.

bcn_e0_29

Видях, че горе минават хора – макар и рядко – и предложих да намерим от къде, аджеба, да се качим. Така се забихме безнадеждно по едни чукари, докато не се озовахме най-неочаквано на Piazza Corvetto.

bcn_e0_30

Това беше още едно от местата, които си бях харесал на експресния бус-тур и отхвърлил като твърде далечни за достигане пеша. Но ето че го достигнахме съвсем случайно. Но с това невероятния ни късмет не се изчерпа. На този площад се събират поне 5-6 улички, а ние решихме да тръгнем по най-неоткриваемата сред тях. Почти нацелихме посоката, когато една възрастна лелка ни попита на развален английски
- От къде сте?
- България.
- Ау, имам много добра приятелка, която е от България. Там е много хубаво.
- Да, прекрасно е – отговорих без капка свян (все пак сме се забутали в Генуа, вместо да си седим в прекрасната България).
- Мога ли да ви помогна с нещо? Какво търсите?
Обяснихме къде искаме да се озовем и ни даде точни инструкции. Не че е сложно, ама се минава наистина през най-мижавата уличка (Santa Caterina). Щяхме да се помотаме бая докато я нацелим. После попитахме и къде има супермаркет, че от поне час искахме да си купим някоя хладна вода. Лелката ни упъти към един ултра-скрит Крфур само на стотина метра от там. Е това нямахме НИКАКЪВ шанс да го открием – повярвайте, наистина е скрит. Минава се през една забутана уличка, после през двора на една църква…

И така, разделихме се с много благодарности. Заредихме с две бутилки вода и се насочихме към Via Garibaldi. Там има струпване на красиви сгради – поне десетина Palazzo di Незнам-кой-си.

bcn_e0_32

После се озовахме и на Piazza Della Nunziatta – още едно от местата, забелязани от бусчето. По това време и двамата бяхме сериозно каталясали и се запътихме към кораба.

* * *

Генуа ми хареса. Хубаво, спокойни градче. Вярно, доста баиресто, но мен това не ме притеснява – всеки завършил в ТУ Габрово е обръгнал на баири. В Генуа усетих някакво спокойствие, което не открих в другите градове, през които минахме. Знам, че бяхме там само няколко часа и няма как да усетя истинския пулс на града, но смятам, че това е място, на което с удоволствие бих живял.

Вечерта водата беше невиждано спокойна. Нямаше и най-малък полъх. Морето изглеждаше толкова гладко, сякаш не е вода а някаква мазнина. Исках да снимам залез над тази вода, но облаците над хоризонта скриха слънцето преди то да се доближи до водата. Остана ми надежда за следващата, последна вечер.

bcn_e0_35

След вечеря отидохме да пийнем в The Aft Lounge – отново цялата маса. Беше много весело. Като цяло се заформи добра компания. Другите две семейства са далеч по-опитни пътници от нас, обиколили къде ли не. А и са приятни събеседници. Жалко, че дните ни (като компания) са преброени. При това – съвсем буквално.

През нощта е валял пороен дъжд. Така и не съм го усетил

следва продължение…

 Posted by at 8:30