Юли 142010
 

Видях слънчогледите още на влизане в ХИТ-а. Бяха много и се продаваха на промоция – 5 броя за ? лева.

Обиколих из магазина и напазарувах всичко, което бях планирал, че и още толкова. Разтоварих количката в багажника и хукнах пак към входа, за да взема букет за Нея. Тя толкова обича слънчогледи…

Отидох при продавачката, която тъкмо правеше поредната връзка от 5 слънчогледа, и казах:
– Добър ден. Искам да купя слънчогледи, но 7, а не 5.
Не ме питайте защо исках 7. Просто букет от 7 ми изглежда по-добре. Но не и на каката, която ме отряза:
– Не може. Продават се само по 5.
Това наистина не го очаквах. Първо, аз съм клиент. Искам да купя и даже на питам за цената. Няма нещо като опашка и недостиг на слънчогледи, така че ограничаването на покупката ми прозвуча странно. Ако бях поискал по-малко, до някъде щях да разбера извратената им логика (да се опитат да ми продадат не по-малко от 5). Ако бяха всичките навързани, пак бих разбрал – мързи я да среже панделката. Но случая не бе такъв – тя продължи да си ги навързва по 5 пред очите ми.
– Ама… това сериозно ли? Не може да си взема 7? – попитах невярващо. Може пък и да е неуместна шега…
– Да. Продават се само по 5.
Мисълта да взема 2 букета по 5 и да изхвърля 3 от тях мина за малко през ума ми, но си изпари под напора на клиентската ми чест.
– Ами добре, приятен ден! – казах и се врътнах бързо-бързо. Даже не погледнах каква е реакцията от резкият ми отказ.

* * *

А Тя получи цветя от друг магазин…

 Posted by at 15:22
юни 182010
 

Не бях виждал колата преди. Пък и сега виждах само единият светещ фар и нищо друго. Но въпреки това усещах, че точно с тази кола идва нашата докторка.

По-рано през деня, при последният преглед, беше казала на Боби, че щастливото събитие се очаква всеки момент – „днес или утре“. Може би за това се чувствах доста нервен когато се прибрах. Хиляда въпроса се въртяха за хиляден път в главата ми – кой маршрут да избера? Как да карам – бързо или внимателно. И най-вече – а ще имаме ли достатъчно време?

Боби каза, че и се ядат пържени картофки и си направихме. А след вечеря уж гледах с едно око мача, ама хич нищо не виждах. Опитвах се всячески да не предавам моята нервност на Боби – все пак моята част е по-лесната. Дори, за да демонстрирам спокойствие, легнах да спя. Предната нощ съм спал само четири часа и половина, така че даже успях да задремя. Но после Боби ме събуди и каза да се обличам. И се обади на докторката.

Това с изтичането на някакви води май не е задължително. По пътя към Вита все пак карах хипер-внимателно, въпреки че исках да бързам. Но въпреки моето старание, и въпреки комфорта на Лагуната, Боби пъшкаше все по-тежко при всяка неравност по пътя.

И така, спрях пред болницата и слязохме. Веднага излезе един чичко да ни обясни, че така не се спира. Но аз му казах „ние сме само за малко – за едно раждане :)“ и той веднага ни вкара вътре. По-точно вкара Боби, а мен остави да чакам на рецепцията, от където и пиша сега.

10 минути по-късно пристигна и нашата докторка. Бях я срещал още по време на първия 3D / 4D преглед, когато цял час ни наблюдава ни обяснява какво виждаме. Но сякаш не я бях видял истински.

Първото нещо, което видях, когато влезе в болницата, беше здравата смес от спокойствие и увереност, които сякаш излъчва. И лека усмивка, сякаш е щастлива да изроди поредното бебе. А вероятно наистина е щастлива от работата си. Без значение, че я извикахме почти в полунощ, тя крачеше уверено, без да бърза, но и без да се бави. Поздрави ме с „добър вечер“, без да спира, но и без да бърза. И продължи към асансьора.

Всъщност излъчването и е толкова силно, че чак когато вратата на асансьора се затвори, аз забелязах колко ниска е всъщност. Обикновена, нисичка жена, на средна възраст. Която освен да помага на чудото на живота, намери време и да ме успокои, и да ми вдъхне увереност.

 Posted by at 3:13