Окт. 232011
 

Интересно, всички медии полагат огромни усилия да не споменават имена на партии и кандидати. А из блогосферата всеки втори постинг, да не е и по-често, е политически – „Аз гласувах за този и този, защото това и онова“. Което, от правна гледна точка, си е агитация.
Блоговете минават за нещо като неофициална медия. Интересно как би могло да се дефинира това в изборния кодекс.
Иначе и аз гласувах. И ако ще агитирам за нещо, това е – гласувайте! Ако не друго, валидния глас е най-ефективния „протестен вот“ срещу купуването на гласове. Което, всички сме съгласни, е гадно.

 Posted by at 9:47

… и обратно

 Общи, Personal, Лични  Коментарите са изключени за … и обратно
Окт. 092011
 

В петък се излежавах до около 8 часа. После хапнах за последно от континенталната закуска и тръгнах да си събирам багажа. Много предизвикателна задача: от подаръци и сувенири куфара се напълни около 2 пъти. Започнах да го затварям от едната страна и да натъпквам дрехите към нея; после още малко напред с ципа, още дрехи натъпкани и така. Процедурата сработи, справих се за около час (с почистването на стаята), но остана малкото притеснение да не ме накарат да си отварям багажа на летището, че после няма прибиране. А не е като да няма съмнителни (като за рентген) неща вътре – стъклена бутилка, един голям обектив, дезодорант, ел. четка за зъби и самобръсначка и т.н.
(всъщност когато дрехите престоят няколко часа в куфара се смачкват до толкова, че едно отваряне за малко не е проблем)

После освободих стаята – така или иначе трябва да се изнесеш до 12 – и оставих куфара на рецепцията. Реших да използвам няколкото свободни часа с фото-разходка из центъра. Имах и още няколко подаръка за купуване, както и една от най-важните задачи: да си намеря ракиена чашка с надпис San Francisco.

И така, няколко снимки от Сан Франциско. Ето една типична баир-улица:

На всички по-големи улици има надписи кога се мият:

Гадната миризма, от която се оплаках в неделя, не се повтори. Но е истина и че всяка нощ валеше.

Ето Union Square:

Забележете горе вдясно панорамните асансьори. Сигурни е много готино да се возиш в тях.

Тези туристически автобуси за разходка тръгват от Union Square. Два са пълни, има опашка за следващия. И като става дума за опашка, вижте какво чакане е да се повозиш на cable car:

Трамвайчето стои разтоварено малко преди обръщалото. Опашката започва вдясно, минава покрай „обръщалото“ и завършва вляво, където е качването. Но всяко трамвайче има ограничен капацитет:

Следваща тема: анти-грипни ваксини. Масова рекламна кампания. Вероятни са спонсорирани от държавата и са далавера, защото всяка по-смислена аптека предлага даже да ви ги бият на място:

Ето и снимка на Yerba Buena gardens. Вляво се вижда един много впечатляващ хотел – Marriott. Доста етажи – поне 30, интересна архитектура и много конферентни зали и стаи – част от сесиите бяха в него.

В средата пък се вижда католическата църква свети Патрик. Ето я и вътре:

Да е жив и здрав никоня, с това високо ISO. Позволих си да направя няколко снимки, защото нямам нужда от светкавица. Ето и детайл от фасадата:

А това е еврейски музей, според надписа:

Много интересна архитектура. И непрактична, ама това май е второстепенно в случая.

И така, обикалям вече над 2 часа, а не намирам сувенирен магазин с ракиени чашки. А аз много държах да си купя, колекционирам ги – имам от 15-20 различни градове из целия свят. Но не щеш ли, изведнъж попадам в някакъв China Town:

Още първото магазинче имаше каквото ми трябва. Продавачите бяха двама латинос, шляпаха на испански. Купих си чашка, а те забелязаха никоня на врата ми и взеха да ме зарибяват с обективи. Цените бяха прекрасни – 600 долара за Nikkor 10-24 (в БГ е 1500 лв). Не посмях да си го взема, де – тази цена беше направо съмнителна. Пък и ако му стане нещо, после ходи търси гаранция.

И така. После се видяхме с Юлиян Дончев за последна раздумка. Той тръгна за летището в към 13:15, за полет в 18 часа. Аз излитах в 21, така че реших да не се поотвам дълго. Обядвах за последно в „американския“ ресторант, прибрах си багажа и тръгнах към BART.

От летището не може да сбъркаш влака – там е само един. Обаче през града минават поне 4-5, така че на „гарата“ попитах кой точно ми трябва. Казаха ми да се кача на тоя, на който пише „San Francisco Airport“. Логично.

Стоварих се на международния терминал към 15:30. Там установих, check in-а на луфтханза работи от 17:45. Куца хава. Ама аз си имам книжка, седалки много – изчаках. Чекирах си багажа към 18:00 часа – същата процедура като тук. Никой не го гледа. Сетих се, че може проверката да е по-нататък. Един приятел са го викнали от гейта за да си отвори чантата, че има нещо съмнително (бутилка Каменица) ама това е в Европа – американците са много по-параноични.

Security check-а на ръчния багаж започва с дълга, но бърза опашка. Сравняват ти старателно снимката с лицето, да не е нещо менте; после задължително се събуваш – обувките минават през скенера за ръчен багаж. Интересното е, че мен не ме пуснаха през машината за преглед „на голо“ – минах само през метален детектор. После си взех обувките и ръчния багаж и газ към duty free-to.

Много исках да занеса бутилка калифорнийско вино. Даже взех две. Обаче като отидох на касата ми казаха, че ще имам проблеми в Мюнхен заради прекачването. И с всичкия си акъл аз се вързах и не взех вино. Пълна глупост – при прекачване (поне в Европа) не се минават никакви проверки.

Ето опит за снимка с относително дълга експозиция, от ръка

Да е жив и здрав VR-а.

Та седя си аз на гейта и си чета. Постепенно се събират все повече хора. И в един момент се чува дългоочаквания повик:
„Passenger Ivanov, please identify yourself at gate G99“
Оф, ще трябва да отварям куфара… Да, ама не – оказа се, че само искали да ми сменят мястото. Няма проблеми, стига да съм до коридора, че ставам често.

Airbus A340-600 май е самолета с най-дългия фюзелаж. Събира до 440 пътника, при това е само на един етаж. Интересното (за мен) решение е, че тоалетните са на „долния етаж“ – така има повече седалки за сметка на по-малко багажно отделение. А се получава и интересно разнообразие – има място, на което може да си повисиш когато ти е тъпо на седалката (има ограничение – до 10 човека – защото там има само толкова кислородни маски). Та на това местенце оставят вафлички, сокчета, вода, кола и т.н.

Ето как boot-ва личната система за забавление:

Windows CE. Интерфейса е подобен на тоя на A380, но резолюцията е по-лоша. Е, все пак и самолета е по-възрастен.

Излетяхме с малко закъснение – може би 10-20 минути. Полета до Мюнхен е по-кратък (около 10 часа и половина), хем Мюнхен е половин час по-далеч от Франкфурт. Забелязах, обаче, че не минахме минахме толкова северно – от Гренландия захапахме само най-южния край, после доста южно от Исландия и влязохме над Шотландия (а не над Норвегия). Освен това през цялото време летяхме с над 950 км/ч, даже често над 1000. Над Холандия прелетяхме с 1070.

Отново имаше 2 ястия – грубо казано два часа след излитане и два часа преди кацане. През повечето време всички спаха, всички прозорци бяха затворени, светлините – угасени. Дори и аз, с всичкия ми страх от летене, поспах 4 часа.

В Мюнхен се приземихме при дъжда, даже и град. Големия самолет мина леко през облаците и се приземи без да изпитвам ужас. Но имах недалновидността а се обадя до България и да разбера, че и в София времето е гадно.

Ето един интересен детайл от терминала в Мюнхен:

Затворени стъклени стаи, пълни с пушачи, които седят вътре като наказани. Всяка от тях – брандирана (и вероятно мощно спонсорирана) от различен производител на тютюневи изделия.

Още нещо интересно:

Абе то на тоя малък размер не се вижда, обаче на тази снимка има 6 (шест!) самолета, които кацат на 2 писти. Интервала между кацанията е под минута. Е това е казва трафик! И така беше през доста дълъг период от време (докато гледах).

2 часа почивка и отново време за boarding. Обаче вече не сме в голяма машина – вече сме второстепенна дестинация. Което означавам че излязохме от терминала и се качихме на автобус. Той обикаля, обикаля, и ни закара до един A319-100. Не че е лиша машината – даже е прекрасна. Обаче аз идвам от нещо много по-голямо и се чувствах като в лагерница. Прибавете и лошото време.

Обаче пилота беше майстор. Това беше толкова меко кацане, че ми идваше да го разцелувам. Разбира се, бях изтощен – излетях в петък вече и кацнах в събота около 22:20 (-10 часа разлика).

Чак вкъщи установих, че куфара ми всъщност наистина се е оказал съмнителен. Забелязах разместените ципове. Вътре открих и бележка (някаква стандартна бланка) – по закон еди-кой-си, ала бала, отворихме вашия багаж. Ако е имало ключалки, може да са били разбити, за което се извиняваме. Аз имам ключалки, но не го бях употребил. Благодаря на Илиян, той ми каза още преди години „Не си заключвай багажа. Ако искат да го отворят – ще го отворят“. Е, сега го видях и официално написано.

Чувствам се добре в България!

 Posted by at 19:13
Окт. 062011
 

Събудих се с противна кашлица. Седем без десет – тъкмо навреме. Станах и влязох под горещия душ. Обичам да се мотая в банята, винаги откарвам минимум половин час. Този път не направих изключение. И без това първата лекция за днес е в 10:15…

Излязох от душа и погледнах на малкото екранче на часовника колко часа е в София. Това е удобството да имаш часовник, способен да показва 2 часови зони едновременно – не се налага да смяташ.

WTF? 15:30??? Ъъъъ…. ама то било пет и половина, а не седем и половина. Баси, как можах да се объркам толкова жестоко? А след душа съм свежарка, дума не може да става да заспя. Тотално прецакване. Натисках възглавницата още час, после се отказах и станах. И без това напоследък не знам кога ми се спи и кога не… ще изкарам още един ден така.

(всъщност за сега, 21:00 часа, си се чувствам долу-горе добре. Явно наистина съм се наспал)

Слязох за сутрешната проверка на следобедната поща. Кратък разговор със София, нещата са закърпени. Закуска, помотване, разговор с любимата и съм готов. Разходка до Moscone west – всеки път по различен маршрут, но се ориентирам правилно.

Днес ми е ден за подраняване – пристигнах около 9:00. Запътих се към третия етаж, за да си взема четвъртия чай за деня (след 3 в хотела). Когато пия чай почти не кашлям. Обаче не ги изкарват толкова рано. Слизам на второ ниво и – изненада! Познато лице, Милена на щанда User Groups, даже с още един колега от България. Разпънахме локума. Стана дума за концерта тази вечер (Sting и разни други) – безплатен за участниците в OOW, но имало голямо търсене на билети на черно. Аз и без това няма намерение да ходя – с тази кашлица и толкова домашни за вършене всяка вечер. Дадох им билета, ако някой прояви интерес, да го взема for free.

Към 9:50 успях да се уредя с чай и се запътих към първата сесия за деня – Oracle Active Data Guard: Lessons Learned from Real-Life Implementations. От любимите ми, real life истории, разказани от клиенти, които наистина са се борили с това. За съжаление в България няма много такива сесии, да не кажа хич (редките изключения включват Нено от Бела, който, обаче, се отказа да говори).
Както и да е. Сесията започна на шега с изречението „This is not an Exadata presentation”, което беше посрещнато с бурни аплодисменти. Сигурно половината database сесии тази година са посветени на Exadata.
Тук имаше истории на двама клиенти, все големи фабрики. Първата приказка беше всъщност как да подкараме Active Data Guard да работи за Peoplesoft, Hyperion и OBIEE. Доста applicatoion-specific. Втория клиент, обаче, разказа по-интересна история с реални мотики. Примерно замисляли ли сте се как се държи performance tab-а на Enterprise Manager върху ADG база? За последния час показва както трябва (нали взема данните от ASH), обаче назад дава данните от Primary базата – тях намира в dba_hist_*. Други логични проблеми са, че на такава база няма auditing – нали няма къде да пише. Също не работят logon triggers и, много яко, автоматичното прекомпилиране на невалидни обекти. Всичко това е логично, ама трябва да се сетиш. И други проблеми споменаха, ама да не ви отегчавам.

След това отидох да послушам за How Oracle GoldenGate Breaks Scalability Barriers at Western Union. Куца хава – и тяхното приложение е проектирано за active/active от самото начало. Въпреки това споделиха интересни неща. А, имали release всяка седмица, major release всеки месец – всичко това без downtime благодарение на Golden Gate.

Хапнах много набързо и се засилих към една стара любов – Understanding Oracle RAC Internals. Честно казано, останах леко разочарован – не разказаха кой-знае какви internals. По-скоро говориха за CRS/HAS като цяло. Но поне си поприпомних някои неща. А, и разказаха, колко нови фичури има в 11.2.0.2. спрямо 11.2.0.1. Примерно вече node fencing (обикновено) не предизвиквало node eviction, т.е. не рестартира нода, а се опитва да рестартира само CRS. Ми така де, има машини дето само PSOT-а им е 10-15 минути. Ненормална работа.

И след това – 2 часа дупка. Нито една сесия, на никаква тема. Защото чичо Лари има keynote и всички трябва да слушат него. Е, аз пък не искам да се блъскам да го слушам. Направих няколко тегела из двете огромни изложбени зали. Баси, всеки втори подарява iPad. А ако спечеля, ще го пратите ли в България – ами не, може само в щатите. Ами дръжте си анкетата тогава.

Срещнах Юлиян Дончев на щанда на Accenture и разпънахме и с него малко лакърдии. После се пощурах още малко и отидох на последната за деня сесия – So You Think You Know Everything About Oracle Partitioning? И тя трябваше да е разказана от клиент, ама пусто в последния момент не успял да дойде поради лични причини. Разказа я един пич от Oracle. Знаехте ли, че при exchange partition колоните на двете таблици трябва да са с еднакъв тип и брой, но може да са с различни имена? Не че е много полезно, ама кой да предположи.

Ми толкоз. Вечерях пържола от риба тон с някакви зелении покрай нея. Както и салата „цезар“, която всъщност беше листа от айсберг с две-три рибки и малко сосец. Сега ще си направя календара за утре, ще си напиша домашното и така. Остава само един ден и после край на празника. Ех…

 Posted by at 7:21
Окт. 042011
 

Събудих се смачкан.

Нещо се опитва да ме гази – някаква настинка или нещо по-гадно. Не е много добра идея, особено на 12000 км от дома. За сега се държа, ама и времето не помага много – студено, смръщено, и цял следобед вали – слабо, но гадно.

Взех си един горещ душ. Тук душа се управлява доста не-икономично: има само един „кран“, който при леко завъртане пуска студена вода. После добавя топлата и въртиш докато ти хареса (примерно четвърт оборот). Няма вариант за усилване/намаляне на дебита – плющи си и т’ва е.

(Ето обещаната снимка от хотела: така изглежда моята стая)

Хапнах continental breakfast и изпих първия за деня чай. Помотах се малко и тръгнах към Мъскони (така се произнасяло Moscone). За днес си бях харесал толкова сесии, че трябваше да се раздвоя и разтроя. Всъщност в един момент има 98 (!!!) паралелни сесии.

По пътя станах свидетел на любопитна гледка. Едно от нещата, с които е известен Сан Франциско са т.нар. cable cars, или трамваи, които неуморно катерят баирите. Така и не се бях замислял как обръщат. А то ставало ръчно – пристигна на една хоризонтална платформа, „ватмана“ слиза и буквално го изтиква да застане към обратната релса. Платформата е дървена, но явно лагерува аксиално върху добре смазан механизъм:

Започнах с „Think Outside Your Interconnect“ When Optimizing Your Oracle RAC Environment. Оказа се същия индиец, който вчера говореше неподготвен за Result cache – май спомена че е шеф на индийската юзър група. Ами какво да кажа, има много опит (каза, че е деплойнал над 100 клъстера, най-големия е 12 нода), ама има някой пропуски в основните термини. сподели неща от опит, полезни, ама и разни глупости наговори.

След това отидох на Successful Oracle Database 10.2 to 11.2 Migration with Oracle RAT – съвместна сесия на двама ДиБиЕй-и от CERN и Product Manager Director-а на RAT в Oracle (RAT -Real Application Testing, a.k.a. capture/replay). Надявах се след индийския диалект да има нещо по-лесно за слушане, но не би – тежък френаски и още по-тежък ъъъъ…. примерно чешки? (Katarzyna Dziedziniewicz-Wojcik). А, да, и пак индийски – директора от Oracle се казва Prabhaker Gongloor. Обаче хората си знаеха материята. Споделиха някой мотики, които ако знаех преди 2 месеца, щях да постъпя по друг начин. Най-много се зарадвах, че има решение за един мой проблем, който Прабхакер обеща да ми изпрати. Да видим дали ще ме огрее, де. Че то на конференции лесно се обещава.

Знаете ли как се изхранват десетки хиляди хора за два часа? Всъщност да кажа, че има обяд за участниците. При регистрацията ти дават купончета, по едно за всеки ден (old scool, yea!). Та така, по обед около всички сгради, в които има лекции, се появяват едни хора с високи пръти, на които има табли LUNCH. Разположени са през няколко метра, така че просто трябва да ги следваш. Обяда е в ултра-огромни едни палатки, заемащи цяла голяма улица. Има избор от 2-3 вида сандвичи, по един на човек, с малко салатка и това е. Масите сигурно стигат за не повече от 1000 човека, но няма всички да обядват едновременно, я! Пък и околните паркове, градини, конферентни коридори и дори зали също стават за ядене на сандвич. Както и мноооогото exibition halls на кой ли не – включително NG:

А това е транспорта до по-големите хотели:

Има 5 различни линии, които тръгват от Moscone West. Така и не знам коя минава покрай моя.

Така де. Следобед минах на вълна Golden Gate. Първо слушах GoldenGate: Customer Panel: Achieving Zero-Downtime Upgrades and Migrations – много стреснат лектор, ама наистина го е направил и сподели как става. Е, поне по-едрите детайли. Тази сесия беше в хотел InterContinental – зала InterContinental Ballroom B. Да не се бърка със зала Ballroom B в същия хотел, което е два етажа по-ниско и там си говорят за PeopleSoft. Ако не е ясно, разликата е в името – едната зала има името на хотела в началото. Яко, а?

После слушах пак клиентска история за нещо направено с Golden Gate: Active/Active в Thomson-Reuters. Фразата на деня: our application is designed for active/active from the beginning, so we do not have conflicts. Късметлии.

Замисляли ли сте се колко товар може да понесе един ескалатор? Доста:

След това се засилих към хотел Marriott Marquis за Deep Dive into Oracle GoldenGate 11g. Кой да предположи, че за hands-on lab трябва да се запишеш предварително? Тръгнах да влизам и ми казаха „Не сте в списъка, трябва да почакате да се освободи място“. Погледнах тълпата чакащи – петнайсетина човека – и реших, че няма да го бъде. Изтичах бързо до Moscone South, където слушах за хубавите нови фичури на 11g, които го правят много бърз. Фичури, фичури, ама повечето бяха опции. Абе рекламно се оказа.

Стига токова. Тръгнах си, търсейки аптека. Намерих, ама пусто, няма вътре нищо познато. Даже взех да търся по етикетите познати съставки – примерно парацетамол – ама нъц. На края взех някакви бонбони за смучене, които обещават да съкратят времето на настинката на половина. Да видим. Взех и едно шише витамин Ц. И чайове, и така.

Ресторанта с американска хране беше пълен, така че ядох италианска. И това приключва понеделника. Ще отхвърля малко работа и отивам да спя.

Приятен вторник!

P.S. Срещнах Jonathan Lewis и си поговорихме малко. Прекрасно е да слушаш британски английски! за съжаление той няма лекции тая седмица

 Posted by at 7:34
Окт. 032011
 

Съвсем накратко, защото ми се спи. Тук може да е 10 вечерта, но в БГ е 8 сутрин.

В цената на хотела има т.нар. continental breakfast. Това всъщност са филийки, тостер, масло и сладко – това е! Няма никаква мърша, нищо. Поне има страхотен фреш от портокали на корем. А иначе хотела е някаква бутикова изцепка – всичко е European style, ама към началото на миналия век. Мен не ме кефи много, ама нали има къде да спя. Някой ден ще щракна снимки да покажа.

Няколко неща, които забелязах през деня в града:
– Уж не минавам през някое гето, но сутрин града мирише на кенеф. Намират се и хора да спят по тротоарите – хем в центъра. Абе не блести от богатство, поне тук.
– Вярвате или не, тук авто парка изглежда не по-добре от този в София. Да, моделите са други, но възрастта на таратайките е същата. И далеч по-зле от, примерно, Германия
– Абе наистина няма много пешеходци. Няма и много велосипедисти. Всъщност видях общо 2.1 велосипеда (това 0.1 беше една предна капла, надеждно заключена за един стълб. Не е било трудно да се отмъкне останалата част от велосипеда).
– По улиците има тук-таме разни случки, за които бих казал „мизерия“, „ненормалници“ и т.н. Случва се кората да си викат гадно, все се засегнали на отнети права. Ама рядко, щото по принцип няма много пешеходци, които да се конфронтират
– Обслужващия персонал в магазините и ресторанта изглежда различно – някой са изпаднали негри/азиатци, други са много стъкнати. Но всички са супер учтиви и услужливи
– Изненадах се, че цената на етикета в магазина не е това, което плащаш. Купих си автършейв, защото моя съм го забравил. На касата ми сложиха 8.5 % отгоре над етикетната цена – sale tax или нещо такова.

Иначе аз отидох до Moscone West пеша. Няма и половин час. Може би съм най-големия пешеходец в града, предвид наличието на автобуси специално до там. Регистрацията е бърза и супер елементарна – има една големичка, но много бърза опашка, отиваш на едно от десетките гишета, пишеш си e-mail-а и това е. За всеки случай ми поискаха и документ за самоличност.

Първата „лекция“, която си харесах, беше всъщност дискусия относно Linux и Oracle. „Лекторите“ бяха 5-6, един от oracle development и други от IOUG. Интересно беше, получи се добра дискусия. Доста за OEL6 / RHEL6, OEL vs RHEL, както и за HugePages. И други разни неща.

После ходих да слушам за Result Cache. Лектора – индиец – се оказа доста неподготвен. Но пък там се засякох с Юлиян Дончев. Разпънахме малко локуми, после той замина да яде, а аз да слишам.

Заинтересувах се от лекцията на Craig Shallahamer за buffer cache internals. Надявах се да науча нещо ново. Е, научих, ама не за buffer cache, а за леторстването – много ми хареса стила на Craig.

Следващата сесия, която си харесах, беше “Managing planned downtime with RAC”. Германец с доста опит, знаеше какво говори. За разлика от лектора, обещаващ DataGuard Failover for seconds. Човека явно се чудеше с какви глупости да си запълни времето. Май работеше за SSD storage vendor. Обясни че със хардуер за 2.5 милиона (SSD + Infiniband) успял да направи тест при който failover минава за 2 секунди. Доста изкуствено.

Последната сесия която посетих беше на Richard Niemiec. Той успява умело да вплете полезни неща покай тоновете вицове и закачки, всичко подкрепено с реални примери от дългия му консултантски живот.

Прецених , че няма смисъл да се редя на огромната опашка за Keynote-а на Лари. Голяма блъсканица, а и го отразяваха на няколко места на живо. Пък и въпреки дългия сън се почувствах уморен. Не стига другото, ами нещо май настивам. Добре че си нося някакви илачи, дано помогнат.

Та така. Прибрах се и отхвърлих малко служебна поща. После попитах пича на рецепцията къде може да хапна. Показа ми 3-4 места, от които си избрах непретенциозно ресторантче с “only American food”. Няма да повярвате на какво американците викат „салата домети със сирене“! Но пак беше вкусно, както и странната манджа, която не запомних как се казва. На края разпитах на дълго и широко мениджъра как е нормално да се плаща, как се оставя бакшиш и такива неща. Тук порядките са, 10% ако си долу-горе доволен, 15% ако е било много добре, 20% при някакво изключително представяне. Обясни ми процедурата и вече знам как се прави точка по точка.

За утре съм си харесал толкова лекции, че искам да се раздвоя (а от 14:00 – разтроя). Ще решавам on the fly.

Лека нощ! (добро утро!)

 Posted by at 8:01
Окт. 022011
 

Разбира се, не можех да спя добре.

Първо си гласих багажа, после се будих няколко пъти. Последно се събудих към 3:00 часа – около 30 мин преди да звънне будилника (всъщност за по-сигурно бях нагласил два телефона, да не взема да проспя един в дълбокия си сън – хаха).

Реших, че няма какво да натискам възглавницата повече и станах. Проверих багажа, помотах се, и към 4 си викнах такси за летището. Така в 4:15 вече си бях чекирал багажа. „Какво мято искате?“ – „До пътеката“. Знам си че ще ставам често. Само не знаех, че от София ми дават и местата за двата полета. Започнах да си играя с мислите как ли си репликират данните от всички места за да няма дублиране…
5 минути по-късно чаках на гейта. Не че бях първи, но по-значителна тълпа взе да се трупа едва след 5:00

Полета до Франкфурт мина без проблеми – даже леко подранихме. Нищо ново – вече съм летял с тоя Boeing 737-500. Най-важното: времето беше прекрасно, така че кацането мина безгрижно. Стовариха ни на пистата като всеки полет от маловажна дестинация и ни закараха с автобус до терминала. Там трябваше да мина 1-2 километра от зона B до гейт C16. Летище Франкфурт си е голямо, но доста добро за ориентиране. И – ха! – тук таме се намират подобни задявки:

Зная, че Еърбъс А380-800 е голям самолет.

Най-големия пътнически самолет. Но едно е да знаеш, друго е да го видиш и изпиташ. Това прасе е ОГРОМНО!

Опашката се извисява на някаква огромна височина. Като гледам, във всеки един от четирите му двигателя може да влезе камион! Крилата са абсурдно дълги. И побира мноого хора… Толкова много, че си има специална boarding процедура, за да стане бързо (за около половин час). Първо повикаха хората от редове 88 до не помня колко, примерно 98, на първия етаж (икономична класа). Честно казано, не съм броил дали наистина има 98 реда (аз бях на 89H). До колкото знам, събира някъде на 500 човека когато разделен на 3 класи (първа и бизнес класа са на втория етаж).

Веднага бях запленен от личната entertainment система за всеки.

Тъч скрийн, брато! Десетки филми (относително нови, примерно „Карибски Пирати 4“), телевизионни предавания (от дискавъри, спортни – имаше последната Fоrmula 1 от миналата седмица, „Отчаяни съприги“, CSI и много други), музика (както десетки албуми за слушане, така и петнайсетина концерта на видео и двайсетина audio books)… Има информация на живо за полета, включително и 3 live camera – на носа (гледа напред), на носа (гледа надолу) и на опашката (гледа напред – самолета и всичко под и пред него). Анимация на живо къде се намираме, височина, скорост, минути до приземяването, околните градове, реки… За деца – тонове анимация, игри не знам още какво. А, и разни полезни неща като информация за летището където ще се приземим – разположение, процедури, наземни (влак, автобус, такси) и въздушни връзки.

И така, по някое време цялата тая свинщина реши да излети. И се получи, колкото и невероятно да звучи. Полета беше 11 часа – на север покрай южна Норвегия, Исландия (там някъде достигнахме и за извеснто време поддъжахме 1030 – 1040 км/ч на 34000 фута). Гледката към разните фоирди напълно липсваше:

После взе да издига нагоре и да забавя над северна Канада – 38000 фута, 950 км/ч. На юг до Скалистите планини, които преодоляхме на 42000 фута с мизерните 850 км/ч. Последните два часа се влачихме със 750 км/ч на 41000 фута. Чак в последния половин час взе да слиза.

На втория час сервираха манджа (вкусна като за самолет), после по всяко време имаше бисквитки и безалкохолни (и слабо-алкохолни). Към петия час взе да ми писва от летене, а остава още 6 часа. Ставах да се разтъпча на всеки час, че и по-често. А между мен и прозореца имаше млада немска двойка, Том и неговата приятелка, което станаха 3-4 пъти през целия полет (11 часа!). И всеки път се счупваха от извинения как ме обезпокоили, че ме карали да ставам…

Като минахме половината от полета, се почувствах по-добре. На деветия час сервираха друга манджа, аз вече очаквах с нетърпение да се стоварим.

Ами стоварихме се, долу-горе по разписание – около 12:15

Огромното прасе прелетя през хилавите облачета без да се усети кой-знае какво. Изсипахме се на „Земята на…“ хм, какво беше – неограничените възможности? (на полицията?)

Посрещането беше тържествено – 40 минути на опашка за Imigration check. Снимка, пръстови отпечатъци, „защо сте тук“, такива неща. А, има два формуляра, които дават в самолета да попълниш, единия остава там (кога си тръгваш, къде ще спиш – адрес, телефон – такива неща). След това багажа – ура, моя си беше тук! След това customs check – там остава втория формуляр. Избират тук-там някой random човек, който да преживее пълно претърсване на багажа. На мен ми се размина. И това е.

А, и в зоните за Imigration и customs check не може да говориш по тeлефона. Cute. Иначе всички са много учтиви, признавам го.

Така се озовах в Сан Франциско, изтощен, но доволен.

Харесах си едно бюро информация и попитах как да стигна до града (показах адреса на хотела). „такси от ей там – ще ви вземе към 50 долара – или шатъл от горния етаж – 17 долара“. Тръгнах към горния етаж, там видях друга информация, на която лелката очевидно обясняваше повече. Там получих по-готин (на пръв поглед) отговор – „Вземи BART и слез тук“ (даде ми пътеводител с карта и ми загради с химикал къде да сляза). „От там е близо, може да стигнеш пеш“.

BART е нещо като бърз влак в зоната извън града, а в града си е метро. Съкращение от Bay Area Rapid Transport. Доста огрухан и мизерен, но бърз. Стигнах за половин час, още 15 минути пеша. В хотела бях втрещени че съм ходил пеша (Това са 8 переки! възкликна рецепциониста). Настаних се и – най-накрая – почивчица! Това беше към 3 следобед местно време (демек 1 през нощта в БГ).

Имах идеята да се разходя до Moscone цнтър, да се запозная с нещата. Идеята ми за борба с jet lag-а беше да се напъна да изкарам поне до 7 вечерта. Само малко да си почина… събудих се в 11 вечерта (9 сутрин БГ). Да, няма смисъл вече да търся Moscone. Продължих да натискам възглавницата, доста успешно, до около 6 сутринта. Вместо с дълго будуване, боря jet lag-а с дълго спане.

И така, сега закусвам. После – здравей OOW 🙂

 Posted by at 18:21

Великден в Чипровци

 Personal  Коментарите са изключени за Великден в Чипровци
Апр. 062010
 

След дълго мълчание, реших да споделя как прекарахме великденските празници в Чипровци. Четете на тази страница.

 Posted by at 17:58

Сняг!

 Personal  Коментарите са изключени за Сняг!
Ян. 292010
 

Най-после! От кога го чакам!

Тази година в София имаше само студ, най-много да навали 1-2 пръста сняг. А аз искам да има СНЯГ! Истински, който да направи Големото село бяло, чисто и свежо.

И ето, днес вече има. Доживях! Вярно, само десетина сантиметра, но все е нещо. Успява да покрие сивотата и боклуците. Ах, как ми липсваше снега…

Днес нарочно тръгнах малко по-рано за работа, за да мога да се придвижа с метрото до Ректората и после да походя пеша през парка Заимов. Ах, какво удоволствие изпитах! Тесни не-много-отъпкани пътечки във всички посоки, като разорана целина. Бели дървета. И слънце. Топло време, без вятър… идилия! Прекрасно зимно време за разходка, пък била тя и десетина минути. За малко се почувствах като в на излет планината. Ех, защо парк от Младост до центъра…

Пожелавам на всички ви ужасно много УСМИВКИ и ЛЮБОВ днес, защото си заслужава. Днес никой няма право да е намръщен. Защото денят започва със снежно-слънчева усмивка за целия град!

 Posted by at 11:11

Ирина Арт 5

 Personal  Коментарите са изключени за Ирина Арт 5
Ное. 282009
 

Продължаваме пластелиновата тема с още 2 динозавъра:

пластелин

Вчера работи върху по-„масова“ тема:
пластелин

Тук се виждат три чинии, чаши, лъжици, питка и нож. Според обяснението на Ирина, синята чаша е моята, защото е най-голяма 😉

И едно доста по-различно изкуство – нещо като пеене. Микрофона е пластмасов, но поне сцената е много подходяща за подскачане:
подскок

И за падане също:
подскок

Пострадали няма 🙂

 Posted by at 17:32