Дек. 042008
 

Излязох от офиса към 18:15 и бях неприятно изненадан – валеше дъжд, и то доста силен. Но пък да не съм от захар да се стопя… само сложих качулката върху каската (за да не ми влиза вода във врата) и подкарах байкалото.

След десетина минути (или след ~2 километра) успях да се измъкна от облака. Убеден съм, че по това време под якето бях сух (още карам с ветровката на The North Face). Продължих си безгрижно, докато не стигнах до следващото препятствие – една доста разкаляна пътечка, дълга около 100 метра, точно на леко изкачване. В калта е малко гадно да се кара, пък и калниците ми са твърде тесни за новите ми гуми. Но и без това целият ми гръб беше кален от пътя, а и с поднасянето се справих, няма проблвем.

Когато стигнах до Младост 2 дъждът постепенно се усили. Аз продължих да не се притеснявам. Минах покрай сервиза на Дженко да го питам дали ми е намерил някакви по-широки калници. Слязох от байка и изчаках малко, че беше зает. Но докато го питам се оказа, че седалката ми е вир вода. Изобщо не бях осъзнал колко се е засилил дъждът. Оказа се, че все още няма калници за мен. Продължих нататък.

Всъщност в един момент спира да ти прави впечатление. И друг път съм го изпитвал. А и аз бях добре облечен. Каската помага доста и при дъжд – най-неприятно ми е да ме вали по главата. Когато съм с каска (и качулка върху нея), главата ми остава суха, както и врата ми. Водата минава далеч от очите ми и не ми пречи да гледам, съответно да карам. Даже е някак приятно – да гледам как водата капе на сантиметри от очите ми. Почти сякаш съм на сухо зад прозореца и гледам как водата капе от покрива…

Но всичко си има граници. Dancing in the rain настроението – също. На около километър от дома нещата изведнъж станаха брутални. Поройният дъжд бе зловещо подкрепен от бурен вятър. В началото беше е попътен – добре. Толкова беше силен, че не се налагаше да въртя педалите. След трийсетина метра се обърна насреща и стана неприятно – сякаш се изкачвам по стръмно нагорнище. Освен това набиваше дъжд в очите ми, така че трябваше да навеждам глава и да гледам само на метър пред гумата. Минах така десетина метра. После вятъра излезе от дясно. Имах чувството, че ще загубя равновесие и карах съвсем бавно.

И след като демонстрира всичките си възможности, господарят на ветровете загуби търпение и започна да си играе съвсем произволно с посоките. Това беше много изморяващо, бях ужасно напрегнат и се движех супер бавно. Почти не забелязвах минаващите край мен коли. Бях толкова фокусиран в чистата идея да усетя всяка промяна на вятъра и да запазя равновесие, сякаш бях сам на този свят. Дори дъждът се превърна в нещо далечно, нещо, което ме дразни леко, но само толкова. Всичките ми мисли бяха адски фокусирани върху равновесието. С периферното си съзнание отбелязах няколкото светкавици и в главата ми прескочи една заблудена мисъл – защо не са по-чести, толкова хубаво осветяват, всичко става като ден.

Минах така около 50 метра. И тогава положението наистина се смарангяса. Поривите на вятъра станаха ураганни, усетих, че нямам шанс. Спрях, но дори и да седя беше трудно. Инстинктивно се скрих зад един паркирал бус. Наистина беше ужасно! Когато поривите поотслабнаха (т.е. можех да вървя), продължих пеш. Минах двайсетина метра и пак се наложи да се покрия. Този път най-подходящото скривалище беше някакъв паркирал джип – нямаше нищо по-голяма наоколо. Седях там, около 2-3 минути, наведен, подпрян на колелото, докато вятъра падне до по-поносими нива. Тогава пресякох булеварда и продължих пеша. Имах по-малко от километър. Шмугнах се между блоковете и силата на вятъра отново падна до ниво, на което може да се кара. И така, аз се качих пак на байка (седалката била мокра ли? Ха-ха-ха). Всъщност, почувствах се щастлив по някакъв странен начин. Щастлив от това, че се движа под проливен дъжд и не ми пука. Замислих се колко неприятно би звучало ако го разкажа, или ако някой ме види. А всъщност не беше ужасно – не и след като вятъра поутихна.

Ние, хората, сме много по-здрави от колкото си мислим. Олеле, навън вали, как ще изляза, нямам чадър… Наистина няма нищо страшно в това да те навали дъжд, пък бил той пороен, ако можеш после да се прибереш, да вземеш един топъл душ и да облечеш сухи дрехи. Няма нищо страшно в това да се понамокриш – вярвайте ми, човешката кожа е по-водоустойчива и от най-добрите нещо-тексови мембрани. Вятъра набута студена вода в обувките ми – иначе и те с мембрана – и краката ми се намокриха. Чудо голямо! Щом си имам къде да се прибера, щом има кой да ме посрещне в топлото вкъщи – и най-големия дъжд на света не е страшен.

* * *

Колелото вече е изсъхнало. Якето ми – също. Гащите ми ще бъдат сухи до утре. И остава спомена, който споделям с вас.

 Posted by at 22:53