Не се наложи часовникът да ме събужда – вече бях станал, когато издрънча в 6:31. От толкова време не съм ходил „на баирче”, че нямах търпение да изляза от града.
Раницата, естествено, беше готова още от предния ден. Знаех, че, както винаги, съм взел много повече неща, от колкото ще ми потрябват. В крайна сметка тръгвам само за 3 дни, и то не на палатка, а на хижа. Но страшните прогнози за времето ме накараха да взема не само резервно бельо, а и резервни дълги гащи, блузи, чорапи и т.н. – да имам за преобличане. Престараха се и с храната – на принципа „докато не хартиса, не е стигнало”. Освен един цял хляб, имах и 5 двойни сандвича, салам и половина, кюфтенца, бучка сирене, бучка кашкавал, пастет, лютеница, кроасани, вафли и, естествено, шише ракия. Никакви стъкларии: ракията (домашна гроздова) налях в метална бутилка от водка Danzka, а лютеницата пресипах в пластмасово бурканче от катък. Стъклата, освен че тежат излишно, имат и гадния навик да се трошат. Още помня как едни нещастни момчета отърваха бутилка „Пещерска” точно пред хижата и тя се строши… трагична история.
Прилапах един сандвич, който си бях нагласил от предната вечер, и в 6:50 потеглих. Дааа… вярно казват: на туриста раницата е тежка, но главата е лека. В 7:00 трябваше да се доставя пред „Плиска”, за да взема Иван и Люси – последната щях да позная по описанието, защото се бяхме чували само по телефона. Закъснях само с 3 минути, което не попречи на Иван да ми звънне да пита дали съм тръгнал. Минах по локалното, за да мога да ги натоваря спокойно.
И така, натоварихме се в рендето и потеглихме към Габрово. Времето си изглеждаше съвсем нормално смотано – тъмно, намръщено небе, ситен дъждец и мъглица. Също както обещаваха синоптиците. А щастие нямаше много коли по пътя и се придвижвахме почти по разписане. Според предварителната програма трябваше да се доставим в 10:00 на хижа „Партизанска песен”, където ще ни чака по-голямата част от групата (тръгнали от Дряново). Слабият ми стомах, обаче, прецака работата – след няколко спирания по пътя, потеглихме от OMV в Габрово около 9:49. За това като излязох от града настъпих колата по завоите към Узана. Не че имахме чак толкова точно разписание – просто не обичам да закъснявам. Обаче около Зелено дърво се натресохме на ужасна мъгла – виждаше се една 1-2 метра пред колата. За това запъплих с 20-30 километра в час, които също си бяха постижение за тези условия.
Ако не бях карал по този път поне 20 пъти, щях да изпусна отбивката. Но понеже съм минавал и преди, макар и не в последните 2-3 години, се ориентирах лесно. Около километър преди отбивката успях да идентифицирам „завоя” – странно наименование на един завой по виещ се планински път, от което дава името на най-голямата ски пистичка района („Пистата на завоя”). След него започнах да се оглеждам за каменен зид от ляво, който предхожда чешмата „Дядо Георги”. Там е и отбивката вдясно за хижите „Хлебна” и „Партизанска песен”. Щом свърнах по малкото пътче, веднага оцених че скоростта ми до този момент е била шеметна. Защото към мъглата се прибави и супер разбита настилка, съвсем не по вкуса на френска кола от средно висок клас. Но баба Гуна (както обичам да наричам Лагуната) за пореден път доказа, че не е за подценяване и така успяхме да стигнем до явката сам с половин час закъснение.
Както казах, нямахме точно разписание. За това вместо да ни посрещат 9 изнервени души, открихме нашите другарчета седнали в столовата да пият чай и кафе и да ядат баница. Не беше трудно да ги идентифицирам предвид глъчката, която пораждаха. Винаги когато тръгна по баирите с Лелята и нейната компания, най-много ме мъчи мускулната треска на скулите – толкова е весело с тях. Честно казано, от настоящата подборка познавах само Лелята, Пачо и Снежа. Май съм виждал и Стефан, но не съм сигурен. Но в такава весела и жизнерадостна компания се влиза лесно. Докато си допият чайовете аз не се притесних да се събуя по боксерки насред столовата, за да си нахлузя наколенките. Предвид приветливото време и огромният шанс да завали докато мааме крачоли, нахлузих върху дънките и едни шушлякови гащи които долу-горе спасяват при слаб дъждец. Екипировката ми се допълваше от любимата ми байкърска ветровка „The North Face” на гърба и супер грозни, но супер здрави, удобни, непромокаеми, дишащи и т.н. перфектни за баири обувки HanWag Lima GTX.
И така, към 11:10 зарязахме колите пред „Партизанска песен” и потеглихме по до болка познатия маршрут към хижа Мазалат. Времето беше перфектно предвид прогнозите, т.е. не само че нямаше гръмотевични бури, ами даже и не валеше много. Мъглата и лекото росене не се борят. Сърцето ми пееше – за първи път на баирче след почти 3 години в града! И то с такава готина компания… Естествено, както и знаех предварително, само на десетина минути след началото на похода калта стана брутална. Пролема на този маршрут е, че през първия час (до местността Корита) се върви по разни горски пътища, които винаги са супер разровени от камионите с дърва, които минават по тях. На едно място нещата станаха толкова гнусни, че аз и Лелята се отделихме от пътя и се качихме на близкото било, за да не вървим из калта („близко“ ще рече, че се качвахме само двайсетина минути). Точно когато наближихме билото, в мъглата пред мен се появи странна гледка: една горска самодива, която се събу и започна да облекчава физиологичните си нужди. С лелята изчакахме да свърши природосъобразната си дейност и да си вдигне гащите, преди да се приближим и да установим, че всъщност това са мъж и жена – хора, туристи като нас. Всъщност мъжът също беше клекнал по негови си дела, но вече бяхме прекалено близко за да се правим на разсеяни и просто го поздравихме с „Добър ден”.
Както и очаквах, пътя по билото (зелена маркировка) беше далече по-лесен от „официалния” (червена маркировка). Проблем бяха само многото нападали (отрязани или изкоренени) дървета и клони, които трябваше или да прескачаме, или да заобикаляме. Все пак, може би заради забавянето ни при изкачването на билото, основната група стигна преди нас до чешмата на Корита. Там имаше пак традиционното похапване на вафли и пиене на истинска планинска вода. Някъде там се пораздигна и мъглата, т.е. видимостта нарастна до главозамайващите петдесетина метра. Което не беше никак достатъчно за нашия фотограф Калин, който нямаше търпение да изпита странният си DSLR Sony Alpha нещо-си.
Около стотина метра след чешмата на Корита изкачването свършва и пътеката тръгва по равното – първо подсича връх Корита, после минава през една поляна със стотици мравуняци, шмугва се отново в гората и подсича от далеч върховете Голям и Малък бухал. По тази пътека калта беше далече по-малко от тази по пътя до Корита, но все пак си имаше, колкото да не е скучно. Тук-там имаше и по някоя стара спечена снежна пряспа, колкото да си избършеш подметките преди да ги изкаляш отново. И така, лека-полека стигнахме до края на гората и арката на национален парк „Централен балкан”. Която вече не е арка – бурните ветрове през зимата са я начупили и стърчат само коловете. От там до хижата има двайсетина минути изкачване, но на мен вече започна да ми става много. Годините мързел в градски условия са се отразили благотворно на шкембенцето ми и негативно на трекинг (и клекинг) уменията ми. Последните стотина метра имах чувството, че раницата ми е пълна с камъни.
Но когато най-после се доставихме в хижата, живнах. Това е странен феномен, който съм забелязвал десетки пъти. Колкото и тежък да е прехода (ходил съм 10 часа в страшна жега от Рибни езера до Мальовица); колкото и да си останал без сили (веднъж буквално заспивах крачейки в снега в последните метри пред Дерменка); колкото и да си разглобен (като след безкрайното слизане от Близанците към Грънчар); влезеш ли в хижата, умората сякаш е изпарява.
И така, кален до (малко над) коленете и ухилен до (малко под) ушите, се доставих в хижа Мазалат в събота следобед. Хвърлихме раниците в спалното и окупирахме една голяма маса в столовата. И беше хубаво.
(може би следва продължение)
