май 222012
 

Казват, че имало голям тътен. Аз не съм го чул. Събуди ме разтрисането – мощно, настойчиво, но само по себе си спокойно.

Земният трус не е нервен. Не бърза. Случва се бавно, но неотклонно. Просто… си се случва. Без да му пука за нас. Като огромен великан, който минава бавно през мравуняк, без да го забележи. Като спокойна, но неотклонна вълна, която отнася водораслите без да отнемат и частица от нейната енергия. Просто се случва. Не го спират врати и ключалки, охрана и пари – нищо!

Видях, че Тя вече е станала в леглото. Беше много уплашена. Прегърнах я и заредих тихо и спокойно „Ха, земетресение“. Не знам от къде намерих този спокоен глас – в мен се надигаше зловеща, животинска паника. Успявах да я подтисна, може би само с мисълта, че трябва да Я успокоя.

И преди съм усещал земетресение. Вярно, не с този магнитуд. Но и днешното не беше страшно – на съзнателно ниво. Знаех, осъзнавах, че нищо лошо не се случва в този момент, с нашия блок. Всъщност, на вторият етаж даже не беше толкова силно. Самото люлеене бе далеч по-слабо от, примерно, лашкането на автобус 413 – което никога не ме е стряскало.

Но на едно по-дълбоко и неуправляемо ниво паниката се подклажда от идеята, че люлеенето се случва на грешното място. И пълното осъзнаване че не можеш да го спреш. То ще си люлее колкото си реши. Ще подхвърля целия блок, целия квартал, целия град, като Лора подхвърля детския конструктор. Когато си иска, колкото и на където и хрумне. Тези… не са мисли, а подсъзнателни усещания… те ме вцепеняваха. Но успях да запазя външно спокойствие и да кажа „Ха, земетресение“. Да Я прегърна успокоително и да показвам, че не ми пука. Защото Тя има нужда от спокойствие много повече от мен – сега, когато носи нашия син. А може би да успокоя и себе си.

И така, седнали в леглото, зачакахме да спре.

(Да, знам. Трябва да застанеш под касата на вратата. Самата идея да стана ми изглеждаше абсурдно в този момент)

Малката Лора дори не се размърда в креватчето. Когато люлеенето спря (след половин вечност, че даже и по-малко), отидох до детската да видя и Ирина. Също като сестра си, тя си спеше блажено. И слава богу, защото не знам дали щях да намеря сили да изтичам до детската да я успокоя, ако се събуди по време на труса.

Някои съседи излязоха на двора, но не стояха дълго. Ние не искахме да будим децата, за това двамата с Нея отидохме в дневната. Не си и помисляхме за лягане след изпитания стрес – поне не веднага. Пуснах компа и след малко хората започнаха да изгряват в Скайп. Опитах се да намеря повече информация от European-Mediterranean Seismological Centre, но сайта не работеше. Един приятел ми подсказа да погледна на U.S. Geological Survey. От там разбрах, че е 5.8 и е близо до Перник.

След около час (около 4:00) започнаха да изгряват подробности и по новинарските сайтове. Някъде по това време се гушнахме пак в леглото.

Тя заспа бързо. Напоследък е много изморена. Не знам как ще е още 2 месеца… Мен съня не ме спохождаше. Щом притворя очи и имам усещането, че още люлее. По-скоро паника, не че имаше толкова силни послетрусове. До около 4:30, когато взех да се унасям. И тогава вече чух тътена и пак ни разлюля – наистина. И пак борбата с напиращата паника, докато се опитвам с безгрижен глас да И кажа „Хм, този път е по-слабо“. Странно съчетание от съзнателното усещане, че на практика не се случва нещо страшно, с неистово желание да изкрещя, да скоча да избягам, да изчезна, о боже, няма ли най-после да спре…

Е спря. Но повече не заспах. След третия значителен трус (към 5:15) се отказах и станах. Поне Тя да поспи… Аз ще спя довечера. Надявам се.

* * *

Скоро след това се разведели. Нощните страхове избягаха като парцаливи сенки пред напора на зората. По всички радиа и телевизии обясняваха какво страшно бедствие сме преживяли. Wtf? Но на светло спомените избледняват и сякаш не мога да се сетя какво толкова страшно е имало. Някакво полюшване, какво толкова? Една книга падна от лавица в дневната, това ли ме е стреснало?

Емоционалният спомен не може да се обясни с рационалния. Защо така?

 Posted by at 15:34

Земе-разтресе ни

 Общи  Коментарите са изключени за Земе-разтресе ни
май 222012
 

Около 3:00, и беше бая яко. Вече 20 минути не мога да отворя сайта на европейският средиземноморски сеизмологичен център, за да видя подробности. Но си беше стресиращо.

Според американците е било със сила 5.8 край Перник

 Posted by at 0:23
май 142012
 

Ден първи

Колегата до мен се опитваше да ми каже нещо разведряващо. Само му махнах с ръка да мълчи – не мога да му обърна внимание. Твърде ужасéн съм, за да мога да водя разговор в следващите 3-4 минути.

Иначе излитането не беше лошо. Е, имал съм и по-спокойни излитания (примерно с Airbus A380 – този слон не потрепва и милиметър), но нямаше някакви инциденти. Просто не съм летял от половин година и съм забравил какво е. А ми предстоят още 3 излитания и 4 кацания за 3 дни.

Когато достигнахме нещо като полетна височина, самолета спря да се клати и аз се поуспокоих. Луфтханза правят много за комфорта на пътниците, но първите 5 минути просто трябва да се изтърпят. Какво ли не ми мина през главата – от въпроса защо 10 души от софийския офис, 2 от берлинския и 2 от лондонския ще се събираме в Берлин, до идеята да се захвана с отглеждане на овце и повече да не помириша самолет. Човек не мисли рационално при такива високи нива на стрес.

Полета да Мюнхен продължава под 2 часа. Приземяването беше спокойно, въпреки облачността. Всъщност облаците не са проблем, освен ако не е гръмотевична буря или градушка. Виж, вятъра всеки път е приключение, особено за по-малките самолети. За това и избрах полета на Луфтханза, с Еърбъс А320, макар и с прекачване в Мюнхен. България еър пишат на сайта си, че техния полет до Берлин е със един дърт самолет, който прилича на автобус с крила – Бритиш Аероспейс нещо си. Ветровете го развяват като играчка – летял съм с него до Бон
(всъщност истината за полета на България Еър се оказа друга, и се прецаках, но хайде…)

Кацнахме в Мюнхен по разписание и имахме над час до следващия полет – т.е. половин час за размонтаване. Така успях с очите си да видя, даже да докосна Maclaren MP4 12C.

Никога не бих си купил толкова адски непрактична кола.

Но с удоволствие бих я покарал 🙂

Излитането от Мюнхен преживях много по-лесно. Явно големия зор е само първото излитане. С други думи, ако летя по-редовно, хич няма да се спичам. От Мюнхен до Берлин полета е 50 минути. Не знам дали изобщо стига стандартната летателна височина. Забелязал съм че самолетите на Луфтханза забавят и започват да слизат полека 30 минути преди кацане.

* * *

Летище Тегел в Берлин е като кибритена кутийка. Слизаш от самолета, минаваш десетина-двайсе метра и стигаш до таксито. Невероятно дребно е, дори в сравнение със софийското (да не говорим за Мюнхен). А най-тъпото е, че няма връзка с метро и си обречен да се бориш със задръстваниците. За щастие това летище се пенсионира на 2 юни и няма да се ползва повече. Полетите ще се преместят на ново летище, с няколко часа downtime.

Така де, ние си хванахме един лъскав мерцедес (такива са половината таксита в Берлин) да ни закара до хотел Park Inn by Radisson на Alexanderplatz (добре де, не знам как точно се пише).

Оказа се, че сме на много стратегическо за разходка място. Току до огромната телевизионна кула, молове и всякакви заведения. А, и на 700 метра от офиса. Кеф.

За съжаление нямахме много време за разходка. От 8 имахме вечеря; на другия ден в 9 трябваше да сме в офиса и се прибираме след 11 вечерта (ще разкажа за това), а след това в 9 тръгнахме към летището. Колегите, които летяха с България Еър имаха значително повече време за размотаване на третия ден.

Та така. Към 8-8:30 вечерта групата се пооформи и отидохме в някаква огромна бирария на 200 метра от хотела, където имахме резервация.

Тук е времето да напомня на любознателния читател, че аз не пия бира – просто ми е гадна на вкус. Така че докато всички други се кефеха на най-различни бири, аз се мъчех с някаква гадна вода. Освен това почти никой не отбираше немски, така че поръчахме по смелия начин „По едно от това, това, това и това“.

Все нещо ще става за ядене 🙂

Колегите разказаха, че са долетели с някакъв супер нов самолет. Веднага се сетих, че на скоро България Еър си купиха Ембреър 190 и се изядох от яд. Единственото ми успокоение беше, че колкото и да е нов, все пак е сравнително малък (2+2 места на ред).

Знаете ли, в Германия пушенето в закрити помещения е забранено отдавна. И заведеният не са никак празни, ама хич. Бирарията в която бяхме беше огромна – на маса 146 не бяхме в края на помещението – но пак не изглеждаше празна. Въпреки че беше едва средата на седмицата. Не знам до кога лобистите на тютюневите компании ще повтарят една и съща лъжа, че забраната за пушене в заведения ще фалира заведенията. На мен лично ще ми е по-хубаво да ходя там, когато може да се диша спокойно.

Та така, прибрахме се по тъмно. Хотела е доста висок, 37 етажа. Аз бях на 20-я (асансьора стига до него за 16 секунди, заедно с ускорението и забавянето). Веднага се сетих, че ще станат страхотни нощно снимки. После се оказа, че греша – прозорецът почти не се отваря (само малко, за проветрение). А отвън има стъклена фасада, не много чиста – не и за фотографски нужди – която вечер отразява гадната зелена светлина от близкия мол.

Ден втори

Станах рано. Имах заръка да купя едно лекарство, което не се внася в България. Обиколих всичките аптеки, които намерих, но никъде го нямаха налично. На края поръчах да ми го доставят (в ранния следобед вече е пристигнало). После се събрахме с колегите, хапнахме по някой сандвич и тръгнахме към офиса.

За работа няма какво да говоря. Ще спомена само, че обяда, който ни донесоха (в два и половина следобед, умрях си от глад!) беше някакви много вкусни сандвичи в прецели. Много вкусни и доста малко, между другото. Шефа каза, че е поръчал да доставят достатъчно за „twenty-something” (двайсе и нещо) хора, а ние бяхме 14. Гладни си и останахме.

До към пет следобед отхвърлихме работа, после започна спортната част (или, както му викаме тука, „тийм билдинг“). Дойдоха таксита и ни отведоха на невероятно забавно приключение, на име Beer Bike.

Това нещо представлява нещо като открит бар на колела, но за да се движи, всички трябва да въртят педалите. Един стои в центъра и налива бира, а екскурзовода управлява. Оказа се супер забавно.

И тук идва моята трагедия. Аз си бях оставил фотката в хотела – за какво ми е в офиса? А обиколихме супер много интересни за заснемане места из центъра. Не стига това, ами аз не пия бира. Е, казах си „ако тук не пропия, няма къде“. Насилих се, пробвах няколко пъти – ми гадно нещо си е. И срам – несрам, минах на кока кола.

Екскурзоводката беше една симпатична 19-годишна девойка, която хич я нямаше за екскурзовод. Минаваме покрай някаква интересна сграда, питам какво е – „Ами май някакъв музей“. После покрай Райхстага и около него – „Всичко тук са някакви правителствени сгради“. А иначе е местна, ама кой на 19 се интересува от местните сгради…

Друго интересно за BeerBike-a, че се движи по улицата. Много хора ни се радваха и подвикваха, японците ни снимаха. Бяхме атракция. Е, малко задръстваме движението, ама какво да правиш. Освен това озвучението ни беше супер евтин авто-CD и едни евтини, но гласовити колонки. По едно време CD-то се прецака и закачихме едно Blackberry да пее през колонките. После пък бурето с бира свърши, каката не можеше да повярва.

След няма и два часа нашата обиколка приключи където беше започнала – на паркинга Trabi world, на който освен трите BeerBike-а има десетки трабанти за разходка, няколко джогана, баркас и други интересни соц возила.

На близо има запазена част от берлинската стена

От там трябваше да се доставим до мястото за вечеря – „White Trash Fast Food”.

Част от групата решихме да използваме метро за да стигнем до там. Така успях да видя дъртия клаустрофобичен U-bahn. Стените и тавана са на една педя от влакчето!

* * *

Вечерта в White Trash Fast Food също се оказа добра идея. Обстановката е приятна, мака и доста тъмна. Храната е вкусна, макар и вредна. Опитах крем супа от аспержи – хита на сезона в Берлин. Не е кой знае какво. Поръчах си един бургер с името Big-нещо си, само заради това, че в името си има „Big“. Че след слабия обяд и въртенето на педали бях прегладнял. Е, оказа е наистина Big, едва се справих. И – о, щастие – имаше и други питиета освен бира. Аз карах на „The classic vodka fresh”, което се оказа коктейл screwdriver.

Настана вечер, към 10-11 часа, а аз и колегата, с който сме с Луфтханза, трябваше да си вземем лаптопите от офиса. Дадоха ни един ключ от офиса и хванахме такси. За втори път се убедих, че берлинските таксита са ебаси джигитите. Минава на червено, засича други коли, престроява се където свари… ужас! А, и още нещо – офиса беше сравнително близо (може би 2-3 километра), но той още в началото каза „10 евро“. И така и не пусна апарата. Абе българска работа, както би казал някой.

Та така. Помотахме се пред офис сградата. Входовете – затворени. Някакви хора си шпрехат отпред. Питахме ги как да влезем. Те от начало помислиха, че сме объркали „Ама това е офис сграда“ – „Да, знам. Трябва да влезем да вземем нещо“. „А, ОК“. Цъкнаха един звънец, и вратата се отвори. Толкоз! Някакви непознати балкански субекти – вътре! Взехме си лаптопите и си излязохме, без никой да ни каже копче…

Ден трети

Станах още по-рано, за да мога да пофотам. Взех си душ, даже и вана. Интересно дизайнерско решение: банята всъщност е в стаята, отделена с една завеска. Чувството е много странно – все едно се къпеш в хола.

Излязох, щракнах тук-таме.

Едно нещо ми направи странно впечатление: имаше някакъв голям ремонт край телевизионната кула. Камиони, багери, кал, заграждения… И от двете страни, върху тротоара/пешеходната зона, беше положен дебел слой асфалт, по който да минава строителната техника.

Към 9 тръгнахме към Тегел, с поредния авто джигит. Успя да ни откара за двайсетина минути. Там се поборих с check-in kiosk-а (неуспешно), оставих си багажа и т.н. Качихме се тъкмо навреме в доста нов Еърбъс А321. 40 минути полет и сме в Мюнхен.

Имахме малко, но достатъчно време за да се предвижим до гейт H30. Там имахме щастието да се качим на автобус и да тръгнем на панорамна обиколка на летището. Откара ни до някакво странно малко самолетче (О, ужас!). Е, не чак малко, но по-дребно от обещаното А320. Отвориха вратите на автобусчето, но ни казаха да не слизаме. И ние чакахме…

Първо дойде един наточен Мерцедес. Слязоха някакви хора, качиха се да огледат самолета. После слезе някаква важна клечка. Бахти, да стоим 50-60 човека прави в автобус, за да може някакъв галфон да се качи спокойно! После пък дофтаса бусче, от което влезе някакъв с белезници. Качиха го и него. И най-после ни пуснаха и нас.

Оказа се, че самолета е точно Ембреър 195 – същия, с който България еър прави директния полет до Белин. Демек – не спечелих от избора на Луфтанза. Нищо здраве да е. Качихме се и зачакахме да ни избутат на пистата. И чакахме, чакахме… По едно време капитана се включи по радиточката (на английски): „Уважаеми пътници, имаме забавяне, защото един пътник не се е качил, но багажа му е качен. И заради нашите строги сикюрити правила трябва да видим какво става. Тук ли е господин Дими… тров?“ (двама души вдигат ръце). „Димитров Ди…ми………тар? И Димитров Йор..дан?“ Ами и двамата са налични. Покажете документи, билети, ала-бала… В крайна сметка се оказа, че имало двама Димитър Димитров-ци и единия просто не се е явил (не е оставил и багаж). Нямат ли сурогатни ключове тия, че идентифицират багажа по името на пътника?

И понеже бяха свалили всички багаж, после да го качат, си направихме почти час закъснение. През което време аз треперих как ще се справи тя вейка с ветровете. Оказа се, че се справя добре.

По средата на полета отидох на последната седалка и започнах да фотам.

На края бях толкова уверен, че снимах десетина минути видео – приземяването: от високо в небето, покрай някои много готини облаци, над централна гара, до самата писта. За съжаление поради двойния VR на обектива (Nikkor 28-300), и още един от ръката, така и не се вижда как яко се огъват бразилските крила.

Снимки може да кача след ден-два.

 Posted by at 18:23