Master Yavor from Tryavna

Изобщо не сме се чудили. От MNAC поехме отново пеша по хълма, финтирайки още две спирки на автобуса. Ако не се бяхме извозили предния ден, вероятно нямаше да постъпим така; но на мен ходенето из природа и парк ме е по-приятно, ако и да съм си платил за автобуса. Него го ползваме само за големите разстояния.

Стоейки срещу MNAC пътеката тръгва от лявата страна. Добър ориентир е Етнографския музей. А целта ни – лифта Teleferic de Montjuïc. Всъщност никак не успяхме да се объркаме. Със съжаление прескочихме един красив парк – Jardins de Laribal. След още 5-10 минути подминахме и Fundacio Juan Miro. Още саме 2-3 минути и стигнахме до основата на лифта.

Тук спокойно мога да кажа, че се минахме. Таксата за лифта е 7.30 в едната посока, 10.30 в двете (има отстъпка за деца). Изобщо не можах да предположа, че някой ще вземе да направи такова сложно лифтово съоръжение (дори с междинна станция) за толкова кратко разстояние. Съвсем достижимо е пеша. Айде, дори и да сложим жегата, малко умора и т.н., поне слизането е супер лесно – и изглежда приятно, поне от кабинката. Има паркче, детски площадки, пързалка и други приятни неща.

Но аз не го знаех и грухнах пари за два двупосочни билета. Здраве да е. На входа на долната станция, без много да те питат, те снимат за спомен. Снимката я дават разпечатана на горната станция, срещу скромните осем евро. Естествено, че не я взех. Имам си фото, мога да си направя колкото искам снимки.

На върха на Montjuïc има старо отбранително съоръжение с прекрасна гледка във всички – всички! – посоки. От морето до Tibidabo и от третия край до четвъртия (тъй де, не знам какво има там). А самото съоръжение си е една крепост. С ров (вътре вместо крокодили са насадили цветя, представете си), мост, врата, вътрешна крепост и т.н. И – изненада! Няма такса за вход! Нещо наистина рядко срещано в Барселона.

Вътре са достъпни всички нива. Гледките наистина са чудесни

Имайте предвид, че мястото има уникална комбинация от високо местоположение и близост до морето. Това го прави доста ветровито. Ако времето не е жежко, една връхна дрешка е добра идея, пък ако ще да си остане в чантата. По-добре да я има и да не ти потрябва

А, има и оръдия (да кажем – стационарни гаубици).

Там загубихме доста време, наслаждавайки се на гледките наоколо. После слязохме до спирката на автобуса с лифта – зер пари сме давали, няма да го оставим да изгори, я!

И така, нататък по маршрута е Miramar. Там са градини със суб-тропични растения, които изглеждаха доста изсъхнали. До колкото разбрах, от там потегля и лифта, който минава над пристанището. Тя твърдо отказа да се качи на „това нещо“. Честно казано, наистина не вдъхва доверие (погледнат от далече). Аз бих се качил, но, както казах – човек трябва да си избира битките.

Следващата спирка е World Trade Center. Поне отвън не изглежда интересен. Skipping…

След това автобуса забива из старото пристанище. Там има доста интересни сгради, като старата корабостроителница. Но най-величествен изглежда паметника на Колумб. Висок къде 60 метра. Постамента, де. Всъщност и самия Колумб отгоре е доста голям – показалеца му е около половин метър. И не, НЕ сочи към Америка. Просто сочи към морето.

Следващата спирка е Port Vell – „старото пристанище“. Тук приключихме с возенето за деня. Има нещо като Мол, където ядохме тортички и пихме разни неща. Иначе нещата в магазините са долу-горе като в Mall of Serdica, например. Но нашата цел беше шопинга, а разходка моста до брега. Излиза обратно на паметника на Колумб. И, както установихме от личен опит, от време на време го затварят и отместват един сегмент от него, за да мине някоe корабче.

Доста пренаселен мост, поне в събота следобед. Да не кажа, че трудно се минава. А и тъкмо се разполагаха едни африкански тъмни субекти, които имат навика да слагат по един чаршаф насред земята и да продават от там „оригинални“ чанти Прада, очила Армани и прочее благинки. Не им е много чиста работата – чаршафите са вързани с едни връвчици за четирите ъгъла и готови за сгъване за по-малко от секунда. По-нервните дори държат връвчиците в ръка, готови да хукнат. Виждал съм ги и да бягат, нарамили чаршафите като бохчи.

Пропуснахме уникалните търговски предложения, както и един много добър имитатор на Майкъл Джексън и поехме по известната La Rambla. Това е нещо като основната търговска улица. Богориди ряпа да яде. То не че може да се сравнява Бургас с Барселона, де.

В началото има няколко „живи статуи“.

После почват сергии и сергийчици – предимно сувенири и сандвичи. Има музей на восъчните фогури, а малко по-нагоре е Museu de l’Erotica. А точно срещу него – Mercat de la Boqueria.

Това е най-възбуждащият закрит пазар, който съм виждал. Ще оставя снимките да говорят:

Това е раздела за мръвки

Това е раздела за риба и морски дарове

Много топ готвачи от града и региона идват на този пазар за да си изберат лично покупките. Явно има защо.

Но аз нито имам условия, нито умения да сготвя тези неща. Вече ставаше към осем и нещо, а бяхме и поизморени. Отидохме до любимият „китайски“ на Placa Urquinaona. Пак се набумтях като прасе и се прибрахме да спим. Е, първо да си напиша домашното, де.

следва продължение…

Станахме рано-рано – към 8 часа. Тоалет, закуска и т.н. После, без да имам големи надежди, звъннах за последно на Луфтханза да питам за таблета. Този път ми вдигна някаква какичка. Обясних за пореден път какво търся, отговорих на дежурните въпроси и после – „Моля почакайте да проверя в системата„. И ме остави на on hold. 2-3 дълги, протяжни минути, в очакване на окончателната присъда. При това – по седемдесе стотинки на минута, без ДДС.

Върна се каката на линията и не щеш ли – „Да, намерихме го!“ Направо ми идваше да избухна. Ако беше около мен, щях да я разцелувам, честно. Обясни ми, че ще ми го изпратят – за моя сметка, разбира се. Аз предложих нещо по-добро: да отида до летището да си го взема. Хич не ми се чака доставка, пък ако вземе куриера да го изгуби, ще се гръмна.

Изтърчах на Placa Universitat, където слязохме от автобуса преди два дни, и започнах да се оглеждам къде спира в обратна посока. Даже питах една лелка, която грам не знаеше английски (български не пробвах), но на жесто-Испански ми показа горе-долу къде трябва да спира. От къде да знам, че си няма идея женицата… След като си погубих поне двайсе минути обикаляйки всички възможни спирки и спирчици околовръст, реших да не се ебавам и отидох да го хвана от началната спирка – Placa de Catalinya. Щом се качих, разбрах, че на връщане просто не спира на Universitat – има си една спирка по-малко.

Но аз бях щастлив и доволен. След десетина минути се стоварих на Терминал 1 ухилен до уши. Отидох на първото Lufthansa нещо, което ми попадна пред очите – business class tickets. Там бяха ужасно учтиви и вместо да ме упътят към Lost&Found (за което попитах), направо повикаха да им го донесат.

И така, след десетина минути го видях в ръцете на лелката на гишето. Попита ме
– Можете ли да докажете, че вие сте собственик на устройството?
– Просто го отворете – отвърнах с усмивка. Тапета на lock screen показва мен с раница на гърба. Мадамата го видя, усмихна се и каза
– Да, очевидно е ваш.
И толкова. Няма такси, документи – нищо. Така си спестих една стабилна сума за покупката на нов таблет. Че без него няма как да пиша…

следва продължение…

Слязохме от червения автобус на предпоследната спирка – Bari Gotic. Там имам една чудесна, внушителна катедрала – Catedral de la Santa Cruz y Santa Eulalia – която огледахме (и оснимахме) от всички страни.

За съжаление не ни пуснаха да влезем вътре. Не че нещо, ама си имат вечерен час – стане ли (около) 19:30, затварят кепенците. А, и дори изръчкаха всички да се изнесат от вътре.

Така за мен остана удоволствието да снимам фасадата. Ах, каква красота! Аз съм тревненец. Нашите възрожденски майстори са били известни в цяла България, че и отвъд. Ходили са цели бригади – дюлгери, резбари, зографи и т.н. Строили са параклиси и църкви къде ли не. Комплексно обслужване. Виждал съм прекрасни дърворезби, невероятни олтари, изкусно изписани икони. Но едно нещо не са можели да правят – камък. И точно това е бил специалитета на тукашните майстори. А какви майстори са били!

Колко детайли, колко неща са изваяли! Само на тази фасада има десетки, ако не и стотици човешки, ангелски, драконови, животински и какви ли не фигури – и всяка една е различна от другите

И всичките са като живи! Всяка една е изпипана – аха да ти проговори. Дори и малките фигурки на десетки метри височина, които никой не е може да види ясно без оптика – дори и те са изваяни до последния детайл

Не стига този пир за очите (и обектива), а на площада се настани и един цигулар. Професионална работа – изпипан и откъм присъствие, и музика. За няма и половин час събра тълпа от над сто души. Евала, шапка му свалям.

Когато се наслушахме, забихме из малките римски улички да си търсим нещо за похапване. Целта беше да де отдалечим от масово посещаваните места и да хапнем нещо на по-сносни цени. Отдалечавахме се, отдалечавахме се…

Докато накрая така се забихме, че нямаше грам кръчма в продължение на доста пресечки. Така че тръгнахме долу-горе обратно към Placa de Catalunya.

И така, лутайки се из кварталите, намерихме Мястото За Вечеря. Толкова много ми хареса, че после ядохме там всяка вечер. Намира се на Plaça Urquinaona, в полите на един голям, червено-кафяв небостъргач, който е бил върха на сладоледа преди няколко десетки години, когато са го построили. Самото местенце за похапване изглежда като китайски ресторант – с червените фенери отпред и т.н. Нарича се BWOK и наистина го държат китайци. Вътре има блок маса с каквото ти душа поиска – салатки, морски деликатеси – рапани, раци, миди, различни скариди, сепии, октоподи, октоподчета, калмари и какво ли не. После – свинско, пилешко, сладко-кисело, черни гъби, неща разни. Има и сурова витрина, може да ти ги изтекат на плоча или уок.

Витрините са поне 10-15 метра, двойни. Сипваш си каквото си поискаш колкото можеш да изядеш. Може да си сипваш повторно, абе на корем. Плаща се на човек – 11-13 евро (в зависимост от деня) плюс напитките. Я познайте бай ти Ганя дали въобще си игра да си слага тофу и чушки в чинията! Всяка вечер се наяждахме със средиземноморски вкусотии до пръсване.
(Всъщност не сме изнаглявали, вземахме разнообразни неща и само колкото можем да изядем. Но с очите си видях как един си напълни чинията само с рапани, с камара. Е, не можа да я изяде)

По късно огледахме региона по-подробно. Открихме няколко места за похапване с блок-маси, някои и значително по-евтини (8.85 на човек). Обаче нито едно от тях не може да стъпи на малкия пръст на BWOK по разнообразие на предлаганите неща.

Вечерта, на път към хотела, минах през още един магазин за електроника. Отново гледах и сравнявах на ум. Везните клонят към Самсуня – Galaxy Note 8. Но как да прежалиш толкова пари наведнъж?

следва продължение…

Започнах деня с обаждане до Lost&Found на Луфтханза. „Опасявам се че имам лоша новина. Такъв таблет не е намерен“. Попитах има ли шанс да се обадя утре, отговора бешe малко дежурен – „Mоже да се обаждате всеки ден, но в базата не пише за такъв таблет“. Толкова ми потънаха гемиите… Разчитам на таблета за да описвам разходката. Хем да я споделя после в блога, хем да си спомням интересните детайли и след години.

Закуска и хайде в първия мол. Лек рисърч показа, че Sony Xperia Z Tablet е безумно скъп. Ще трябва да избирам между Samsung Galaxy Note 8 и iPad Mini. Оставих да отлежава и отидохме на началната спирка на Barcelona Bus Turistic (синята линия) на Placa de Catalunya.

Хайде още малко полезна информация. Barcelona Bus Turistic е доста удобен начин за обиколка из… хм… доста от забележителностите на града. Има три линии. Синята тръгва от Placa de Catalunya и обикаля северната част, включително Sagrada Familia и парка Гюел. Червената линия тръгва от другия край на Placa de Catalunya и обикаля южната част на града. Като цяло тя е най-натоварена откъм забележителности. Зелената линия обикаля плажовете. Тук има подробни карти.

Цената на билета е (по спомен) 26 евро на човек за един ден, 38 за два дни. Дори и с двудневен билет не успяхме да обиколим и половината от спирките.

Автобусите са двуетажни с открит горен етаж – идеални за целта си. На борда има и аудио гайд на десетина езика, като на качване ти дават едни супер китайски ефтинджос слушалки. По-добре си носете свои. Автобусите по всички линии минават през около 5 минути, като нямат точно разписание – дори се изпреварват. Можеш да слезеш от автобуса колкото пъти искаш, да разгледаш района и да се качиш на следващия – или да се прекачиш на друга от линиите. Доста удобни. Имат и конкуренция – Barcelona City Tour – които не съм и проучвал. Но като гледам, засичат се почти навсякъде.

Билети се продават на много места. Ние си взехме от самия Placa de Catalunya. Но опашката за качване се оказа огромна.

За това се върнахме една спирка назад по маршрута и хванахме синята линия от там. Оказа се доста добър ход, там просто нямаше никаква опашка. А после на самия Placa de Catalunya повечето хора слязоха и ние – вече вътре – се сложихме на гъзарските места най-отпред на горния етаж.

Началото на синия маршрут до известна степен повтаря нашата разходка из пътя на модернизма от предния ден. За това и не слязохме на първите няколко спирки.

Следващата спирка е, без съмнение, най-известната (недостроена) сграда в Барселона: Temple Expiatori de la Sagrada Familia. Това е огромно творение на Антонио Гауди, започнато през далечната 1882. Подобно на средновековните катедрали, тази също се строи в продължение на векове. Всъщност, според оптимистичните оценки, очаква се да бъде завършена след около десетина години (да, около 2020-2030 г.)

Както казах, това е най-известното място в града. Тълпите са огромни. Някой може да го приеме за срамота, но решихме поне за сега да го пропуснем. Щяхме да загубим няколко часа само тук, а има толкова много други места, които си струват… Наснимах величествения монумент от автобуса

Автобуса съвсем услужливо прави кръгче и минава и от другата страна

И продължихме напред. Вярвате или не, пропуснахме и следващата спирка – парка Гюел. Но не заради тълпи, а защото планирах да му отделим много време, може би в неделя. Ако е необходимо – и цял ден.

И така, продължихме с автобуса до Parc de la Tamarita. Тук вече слязохме да се разходим из паркчето. Доста спокойно място, далеч от оживения център на града

За съжаление парка е доста малък. Обиколихме го харно и излязохме да си чакаме автобуса. Тогава ни се усмихна късмета на пътешественика: видяхме някакъв стар трамвай да потегля от една спирка в другия край на кръстовището.

Отидохме там и разбрахме, че това трамвайче е запазено в оригиналния си вид от 1901. Качва се нагоре по баира, където се открива невероятна гледка към целия град. Минава на всеки 30 минути, билетчето е 4 евро. Да, ама само 20 метра по-нагоре, по същия маршрут потегля автобус 196, който е по-редовен, по бърз и с климатик. Цената е наполовина – 2 евро, и по-важно, няма опашка за качване. Натоварихме се на него.

Гледката от най-горната спирка наистина си заслужава. Но там изненадите едва започват. Седнахме да похапнем в едно ресторантче, надвиснало над скалния скат, с чудесна панорамна гледка към града.

Прилапахме по някой сандвич с една чудесна салата (в общи линии айсберг и рукола, но с благи добавки като орехи, стафиди, мед и разни други неща).

След това забелязахме между клоните на дърветата да минава ОТКРИТИЕТО – въжено влакче, водещо някъде още по-нагоре. Хич не сме го мислили, изринахме още по седем евро и нещо на човек и се качихме.

Влакчето води до върха на хълма Tibidabo. И наистина си струва. Горе гледката е прекрасна. Освен това има голям увеселителен парк, обзорна площадка и – изненада – огромен храм: Temple Expiatori del Sagrat Cor

Нафотах всичко възможно, после влязохме в катедралата. Не за друго, а за да се издигнем още по- високо. Стигнахме до където може по стълбите. После – изненада. За да се качите до високата тераса, ползвайте асансьора. Две евро на калпак. Взе да ми писва да ни стрижат, но ги дадохме.

След това до най-висока точка се стига по още стълби – първо каменни външни, после метални вътрешни. И така се стига на една тераса която е толкова тясна, че двама души трудно се разминават. Но от там наистина цяла Барселона е в краката ти.

Надолу забелязах това велико изобретение – електрически църковни свещи.

Пускаш си паричката – и една свещичка светва за хикс минути. Евала момчета, забихте габровците в земята. Това ако не е подигравка… Но тук така са свикнали.

следва продължение…

Винаги когато пристигна има едно отпускане. Вече сме в хотела, времето е наше. Не гоним самолет, не търсим автобус. Това отпускане може понякога се превръща в дрямка, дори в сън (след по-дълъг път). Но този път нямахме търпение да излезем. А и беше рано за разпускане. Сутринта убедено беше отминала, но деня е пред нас.

Първата ни цел беше да си намерим нещо за хапване. То не че няма на всеки ъгъл, де. Но преди това тръгнахме към нашия репер – Placa de Catalunya. Оказа се, че наистина е ужасно близко до хотела – пет минути макс. Имаше много народ, дори и в четвъртък. Отбелязахме си от къде потегля Barcelona Bus Turistic (за следващия ден) и се забихме из малките улички в неизвестна посока. Когато прецених, че сме се отдалечили от най-туристическите (демек най-скъпи) места, седнахме на едно малко кръчме. Предлагаха Menu del Dia – обедно меню за 12.50 eur. Тя веднага подхвана правилната посока и поръча нещо с някаква риба, която не бяхме чували. Аз се направих на традиционалист и си поръчах свинско. После съжалих. Не че свинското беше лошо – напротив. Но рибата беше много по-добра.

След похапването тръгнахме „по стъпките на модернизма“.

Тротоарни плочки

Това „модернизма“ не е нещо чак толкова модерно. Т.е. било е модерно преди 100-150 години. Малко като нашите възрожденски къщи – нищо възраждащо се няма в тях, ако се замислиш за буквалния смисъл на думата. Само дето тук по това време цивилизацията е била на едно доста по-високо ниво. Но това е друга бира.

За загрявка разгледахме фасадата на Casa Calvet.

Проектирана от Гауди. Интересни балкони от ковано желязо и – далеч от основните тълпи. Пък и беше близо до мястото, на което хапнахме.

После се върнахме към по-туристическата част за да се насладим на поредица от интересни сгради. Това е Casa Pascual-I-Pons на Енрик Сание Вилявекия

Casa Leo Morera

Casa Amalier

Casa Batlló. Тук се влиза и казват, че интериора е приказен. Проектиран е от Гауди, разбира се. Цената от двайсетина евро на човек ми се видя соленичка:

И така стигнахме до нашата цел – Casa Mila, по-известна като La Pedrera (май означава „каменната кариера“). Тук Гауди се е развихрил.

Строена е между 1906 и 1912. Тук вече не се поскъпихме и си платихме билетчетата (около 16 евро на човек). Ето снимка от вътре:

Снимка от покрива. Някой беше казал, че Джордж Лукас е черпил вдъхновение за някой елементи от Star Wars от комините. А покрива е толкова крив, постоянно се качва нагоре-надолу.

От покрива се слиза на т.нар. Attic. Това си е чиста проба изкуствена пещера според мен.

Под него има достъпен голям апартамент, запазен във вида си от преди сто години

Гауди страстно се е опитвал да избегне правите линии където е възможно – стени, врати, прозорци, стъкла…

След като обиколихме Педрерата, се прибрахме към хотела по заобиколен маршрут, вдъхвайки с пълни гърди от вечерна Барселона. В хотела се освежихме и излязохме за вечеря.

За вечеря похапнахме някакъв традиционен каталунски хляб – Coca, салатка с типична местна заливка – Xato – и прекрасна паея с какво ли не – миди, скариди, нещо ракообразно, калмари, някаква странна риба и разни други неидентифицируеми неща.

(следва продължение…)