Тунис е относително далечна дестинация – пътя е доста. За това разписанието за този ден е малко по-различно. Кораба акостира в 7:00 и отплава в 14:00. С други думи в този ден няма време за излежаване.
Този ден Тя се почувства значително по-добре. Станахме още в 6:30. Към 7:00-7:30, докато кораба се промъкваше бавно към дока, ние закусвахме в Бора Бора. Тунизийците ни спретнаха изненада за добре дошли. Още докато завързваха въжетата, от „терминала“ излезе квартета по посрещането (тъпан, барабан, и двама духови) и изсвири няколко неща за добре дошли. Синхрона им не беше много добър, но пък се стараеха от все сърце – щом ги чувах добре чак на края на 14-та палуба…
След закуска облякохме възможно най-леките дрехи и тръгнахме да излизаме. Още от Валенсия ни бяха дали да попълним едни картончета за вход в Тунис. Бюрокрацията е сведена наистина до абсолютния минимум. Никой даже не ни иска паспорти (все пак са задължителни, ако стане нещо).
Днес екипажа се беше постарал да ни изпроводи с настроение. На слизане към долните палуби срещнахме еди пич с пижама на MSC, който доста комедийно ни упъти към изхода, мятайки с една възглавница между две прозявки. Намек за това, че тук по разписание се става рано. Долу пък, на изхода от кораба, друг служител на MSC беше навлякъл едно дебело яке и шапка, и навираше на пасажерите един плакат „Welcome to Alaska“ 🙂
Терминала е малък и всичко е супер уредено. Хората с платени екскурзии (40-60 Eur на човек) излизат през един изход и се качват на автобусите. Ние се насочихме без проблем към изхода, на който пише Taxi. Там, още в терминала, си има гише, на което казваш къде искаш да те закарат и ти дават един „формуляр“, на който ти отмятат маршрута. После минаваш да ти ударят еди печат на картончето, което са ти дали от кораба – и готово, добре дошли в Африка. Отвън си има уредник който те качва в таксито. Нашата разходка беше 40 евро, като се плаща на края. Шофьора те доставя където искаш и чака колкото трябва. Абе култура.
Най-посещаваната екскурзия е до Картаген, после Сиди Боу Саид. Ние поръчахме на таксиджията да кара първо към селото, за да изпреварим тълпите. Получи се добре. Междувременно той ни заръча хиляда заръки ако купуваме нещо – да се пазарим. Когато спира кораб в залива, цените се вдигали безбожно. Такива са правилата на играта. (На мен пазаренето не ми е силната страна, но без много зор смъквахме всички цени на половина). Разбира се, приема се евро.
Сиди Боу Саид е малко селце на петнайсетина минути от Ла Гулет (пристанището на град Тунис). Това с едно раздрънкано Поло, което таксиджията настъпваше смело. Селото е известно е с бяло-сините си къщи и пазарната си улица. Понеже пристигнахме доста рано (8:30 корабно време, 7:30 местно), повечето търговци още не бяха разпънали сергиите. Е, имаше някои ранобудници, които успяха да ни отмъкнат да минем през техните дюкянчета. Ужасно са приказливи, не кажеш да ги накараш да млъкнат. Такава им е професията, де.
Открих един начин малко да ги стреснеш и да се откачиш от тях – говоря на Български. Предлагат ти English, Spanish, France, Italiano, Руский… Големи са полиглоти. Но Български не знаят.
След като се откопчихме от търговците, съвсем умишлено се забутахме из уличките на селото, далеч от пазарната. Селото е на един хълм и ние малко по малко се качихме до най-високата част. Не че има някаква гледка отгоре, но самото предвижване из сокаците беше приятно. Има много характерни врати на къщите, огради, много цветя. Всички къщи са бели, и всички врати, прозорци, огради и т.н. са сини. Имаше само една жълта врата – сигурно е на кмета 😉
От едно местенце успяхме да мернем и кораба в далечината.
Час и половина по-късно се върнахме при таксито и потеглихме към Картаген. По пътя видяхме резиденцията на президента. Таксиджията хич не го обичаше. Каза, че вече нямат диктатор. Но президента не бил стока. Само се размотавал насам-натам из чужбина. То като че ли след свалянето на диктатор е много трудно да се издигне някой свестен. Още по-трудно е хората, натоварени с толкова мечти, да го харесат. Това си го знаем от собствения опит.
Билета за вход в големия музей на Картаген е 10000 динара на човек (5 евро). Вътре има доста останки от римско време, някои от тях използвани съвсем безобразно – за подови настилки или облицовка на дуварите. Имаше някои статуи без глави. Опитахме се да оправим тази грешка.
Помотахме се, пофотах. Много история има в Картаген, но не я поднасят добре.
След Картаген имахме достатъчно време да посетим и Медина – таксиджията ни препоръча, имало огромен пазар. Но ние не сме дошли за шопинга, а и настоятелните търговци тук ме поизмориха. И въобще, сблъсъкът с тунизийската цивилизация, толкова различна от нашата, ми дойде в повече. Като цяло, и в Сиди Боу Саид, и в Картаген, има доста мръсотия. Доста е… неподредено. ОК, добре е да се посети, но определено не бих искал да живея на такова място. Тунис е едно от онези неща, които трябва да се поемат по малко – поне докато свикнеш. Прибрахме се в кораба, отново преди тълпата, за да похапнем на спокойствие.
Всеки път на влизане в кораба се минава проверка като на летище – торбите минават през рентген, а хората – през метален детектор. Освен това още на излизане има едни предупредителни табели, че отвън алкохол не се внася. Ако имаш алкохол в торбата когато се прибираш, ти го вземат и ти го връщат чак когато слизаш на последното пристанище. Това, предполагам, е за да си купуваш от корабните запаси, на едни специални цени (4-6 евро за 40 грама). Друг интересен детайл е и че и на слизане, и на качване ти сканират картата. Така хем знаят кой е хартисал на брега, хем виждат дали си наистина ти – снимката излиза на монитора на проверяващия.
Това е снимка на един от безкрайните коридори на палубите с пасажерските каюти:
Към два без петнайсе кораба започна са бучи нещо със свирката. По принцип винаги я надуват при потегляне, но сега има още петнайсе минути. Излязох на терасата и видях причината -две рибарски лодки си ловят рибата на двайсетина метра от нас. Доста смело. Виждал съм какви вълни и въртопи предизвиква нашето прасе при потегляне, особено като тръгне да върти на място. Обаче рибарите не разбраха намека, докато не отиде пристанищната охрана с един скутер да ги изгони.
Десетина минути преди отплаване по уредбата взеха да призовават (на руски) госпожа Татяна незнам-коя да се яви на рецепцията, или поне да им се обади на тел 99. Повториха до три пъти през 2-3 минути. Предполагам, че според данните на входа не се е прибрала.
Отплавахме точно в 14:00. Петима Петка на чакат – еле пък пет хиляди. Последното нещо от Тунис, което фотнах, е този неизвестен стадион близо до брега.
* * *
Следобед излезе вятър – около 14 м/с или към 50 км/ч. Кораба също потегли по-бързо – малко над 20 възела. Тези двете доведоха до леко, но почти постоянно поклащане. Не знам с какво да го сравня. Доста по-малко е, примерно, от влак. Не е неприятно. Няма нищо общо с пиратските филми 🙂
Вечерта пак посетихме театъра. После отидохме на един от многото барове да изпием по един коктейл (3.70-4.50 евро за безалкохолен, 5.50-6.70 за алкохолните). Както вече бяхме установили, няма никакъв смисъл да ходиш в ресторанта преди уречния час за твоята смяна – просто не пускат и отпред става една опашка. Но като отворят, бързо се разтиква.
В ресторанта ни чакаше изненада: донесоха ни бутилката вино, което беше хартисало снощи. Прибрали го и ни го запазили. Браво на момчетата. Така и тази вечер Тя изпи чаша вино, както беше заръчал доктора.
След похапването се прибрахме и заспах като пън. На другия ден разбрах, че имало гръмотевична буря. Хич нищо не съм усетил.
следва продължение…