Това беше най-тежката нощ. Жегата и влагата ни карат и двамата да се въртим в мокрите от пот чаршафи и да се будим по сто пъти на нощ. Нямам търпение да се приберем в хладната София и да си спим в нашето легло.
Но с йогата напредвам (12/18/24). Важното е че не пропускам ден за раздвижване, колкото и да съм недоспал.
Слънчев часовник – на терасата срещу хотела
След раздвижването по терасата винаги съм вир вода, от мен буквално тече. Така че банята е задължителна. След това слязохме за последно да хапнем Андалуска закуска с хамон иберико.
И точно хамона е единствената ми цел за деня. След като вчера не можахме да напазаруваме от Mercat Central, днес се наложи да притичам набързо. Накупих Jamon Serano – не че нямаше и Iberico, даже и Iberico de Belota, но не сме чак такива ценители да усетим разликата. А 65 евро килограма си е бая скъпичко.
Към десет и половина всичкия багаж беше готов и се изнесохме от хотела. Аз далновидно се бях обул с дълги гащи и затворени обувки, а имахме и връхни дрехи в ръчния багаж. В метрото е приятно прохладно – 28-29 градуса и сянка, при 34 и слънце навън. Но за Франкфурт очаквахме далече по-свежо време…
Пристигнахме на летището за двайсетина минути (билет 4.90 евро с метрото). И разхождайки се из departure зоната разбрах, че летището далеч не е толкова селско, колкото ми се видя на пристигане. Всъщност е поне двойно по-голямо от Терминал 2 в София.
Самолета излетя навреме. След един скучен полет до Франкфурт, пристигнахме дори малко по-рано от предвиденото. Но при кацането – изненада: пак не ни пускат да слезем.
– Дами и господа, оказа се, че нашето пристигне е абсолютна изненада за наземния персонал. Няма стълба, нито автобуси. Ще се наложи да почакаме десетина минути.
Е добре, де. Този път имаме малко над два часа, няма проблем.
Накрая ни стовариха с автобуса на терминал А. Бавно и полечка се докарахме до Терминал С (включително с безпилотния влак).
А самия Терминал С си е доста голяма площ. Минахме и през „спалното“ помещение, което само по себе си е поне 100-150 метра.
След всички разходки и проверки се доставихме на гейта двайсетина минути преди бординга. И скоро нещата взеха да се сговнясват.
Когато дойде време за бординг ни казаха, че нямало самолет за нас – закъснял от предишен полет. Към петнайсетина минути СЛЕД времето на излитане по разписание, ни намериха самолет и взеха да ни пускат на юруш вътре. Поне го бяха докарали на ръкав, де – нещо рядко срещано във Франкфурт. Качихме се и към половин час след времето за излитане тръгнахме да се разхождаме към пистата. Излетяхме с около 40 минути закъснение. Което – айде, няма проблем, не гоним друг полет. Дали ще пристигнем в осем или девет вечерта, все ми е тая. Макар че съм имали и вечерни приключения на връщане точно от Франкфурт.
Лошото започна около час след излитане. Отначало леко клатушкане и потропване. После по-силно. После светнаха лампата „затегнете предпазните колани“. И понеже българите не сме от най-послушните, а самолета се тресеше все по-неприятно, се наложи капитана да се включи по интеркома и да каже „Попаднахме на буря, всички да седнат и да си затегнат коланите. Не се движете из кабината, дори и до тоалетната“. Когато дори и стюардесите седнаха и се закопчаха, самолета вече се мяташе във всички посоки, скърцаше и се усукваше. Аз бях изпаднал в паника, състояние, в което почти не мога да мисля разумно. Исках всичко просто да спре, спрете самолета, искам да сляза. Но няма как да го спрат, защото това не е автобус.
„Защо, по дяволите, не се издигнем над бурята? Над облачната покривка? Или не заобиколим?“
По едно време видях, че завиваме на югозапад – което съвсем не е посоката между Франкфурт и София. Разбрах, че капитана се е отказал от борбата с бурята и/или е намерил заобиколен маршрут. За да дам някакво спокойно пристанище на изтерзаното си съзнание започнах да си повтарям „Ето, насочихме се към изхода. Ще излезем от бурята след десет минути“. Повтарях го и се гледах часовника, докато не го повярвах. „Още пет минути“. Дори си казах „добре е да съобщят по интеркома, че остава още малко“.
Три минути.
Две
Една
И не щеш ли, самолета се успокои. По неведоми пътища и без никаква реална информация бях предусетил колко има докато се измъкнем от лапите на Виенския вихър. След малко дори изгасиха сигнала за предпазните колани и хората плахо се размърдаха. Но аз взех да си мисля… „Рано или късно трябва да се върнем към маршрута. Трябва и да слезем ниско, да пробием безкрайната облачна покривка, за да се приземим. Но бурята не може да е дълга петстотин километра, нали?
Нали?“
„Дами и господа, говори капитанът. Намираме се над ????? (не чух точно), очаквам се да пристигнем в София около 20:45 местно време“
Чудесно – само половин час закъснение. Дори сме понаваксали. С други думи, остават ни към 45 минути полет. Започнах да си правя сметки. След около 15-20 минути ще започнем да слизаме. Дали над София времето е по-добро? Не искам да се връщам пак до Мюнхен…
Тръгнахме надолу точно когато го очаквах. Бавно и полечка. По някое време видях светлинки под нас и си казах „чудесно, няма облаци“. После всичко пак изчезна, скрито от облаци.
Когато запалиха индикацията за предпазни колани, никой нямаше нужда от подканяне. Казаха дежурите реплики – вдигнете масичките, изправете облегалките, изключете телефоните, ала-бала. Нищо по-специално.
След малко – „Cabin crew, prepare for landing“. Пълна тишина. Бухнахме се в облаците. Което не винаги означава нещо лошо. Всъщност в половината ми полети минаваме през облаци, и няма нищо интересно. Но след тази буря над Виена очаквах много неприятно кацане.
Е, подрусна, но малко. Даже не бих му обърнал внимание, при обикновен полет. Усетих кога започна да спуска задкрилките и си казах „ниско сме, вече ще излезем под облака“. Не би.
Пусна колесника, казах си „Почти стигнахме. Само да не се откаже поради лошо време“. Но все още бяхме в облака.
Всъщност видяхме светлините на града около 40-50 секунди преди да кацнем. Видяхме и че се изсипва силен дъжд. Придружен с вятър – пилота постоянно правеше корекции в курса за да компенисира. Но щом видя града, вече съм спокоен. Пристигаме…
ТРЯС!
Май за сефте се приземявам в пороен дъжд. Бях чувал, че удрят по-силно в пистата, за да пробият водния слой. Все пак при 140 възела (260 км/ч) аквапланинга е възможен дори и за такава тежка машина. Въпреки това се изненадах как яко се тресна. Може би и на пилота му беше писнало от този полет и не искаше да поема никакви рискове. Въпреки това аз бях щастлив – вече сме на земята. И има цели три седмици до следващия полет. Полет с A380
* * *
Куфарите пристигнаха мокри. Но на кой му пука – нали сме вече на земята. После си хванахме такси, което имаше нещо странно в апарата за таксуване. Вместо 8 лева (пътувам от дома до летището с такси на всеки 3-4 седмици, знам колко е) ни взе 10. Това си е 25% повече, без никакви задръствания. Но няма значение. Ние сме си у дома. Ще си спим в нашето легло.
* * *
Хубаво е човек да се разходи тук-там. Да види свят. Валенсия има толкова красиви неща. Хайде, стари сгради има из цяла европа, освен при нас. Докато ние сме дърпали назад със западащата с векове османска империя, хората са строили и надграждали. (това си е чиста оправдание, иберийския полуостров също е бил дълго време под арабски ботуш. Имат сгради и от преди това. Но да не се отплесвам).
Мисълта ми е, че във Валенсия има и много прекрасни неща, изградени в последния половин век, да не кажа десет-петнайсе години. Градините на Турия, Биопарка, Океанографик, Музея на науката. Прекрасни, прекрасни места, които препоръчвам на всеки. Айде, с градините и София е е зле – Борисовата, Южния парк, стават все по-красиви под вещите женски ръце на кметицата.
Оф, пак се отплеснах. Искам да кажа – прекрасно е човек да пообиколи света и да види това-онова. И съм благодарен на съдбата, че мога да си го позволя.
Но няма по-хубаво от „У дома“