май 082014
 

Денят започна много прилично. Телефона ме събуди навреме. Няма го вече това нетърпение, тази тръпка вечерта преди полета. Няма го нервното недоспиване, събуждането по хикс пъти през нощта, подсъзнателното притеснение да не се успя и да изтърва полета. Не, дори напротив: спах си спокойно, като преди нормален работен ден. Все пак за последните десетина месеца имам над 30 полета. А това ми е десетата разходка до Виена. Нормален работен ден…

Изкъпах се и се избръснах. Нямам намерение да нося излишни неща с мен – като самобръсначка и аврършейв. Отивам за два дена, няма толкова да брадясам. В раницата на лаптопа съм метнал само чифт бельо и четка и паста за зъби. Като си помисля колко неща бях помъкнал при първата ми разходка до Виена – юни миналата година… Но бързо се научих на удоволствието да пътуваш само с ръчен багаж. Няма да чакаш на опашки за чекиране, няма да висиш докато ти излезе торбата… (АКО излезе)

Повиках таксито, облякох якето и излязох. Изобщо не чакам СМС. Един път есемеса го получих на средата на пътя за летището. Много хора не осъзнават, че SMS не е гарантирана услуга… Аз направо слязох. И късмет – излизам от входа, а колата тъкмо пристига.

Разбира се, в шест и половина сутринта няма много движение. Така че пристигнах на терминала за има-няма десет минути. Там късмета продължи да ми се усмихва. Нямаше никакви опашки на влизане, а за проверка на ръчния багаж имаше само 3-4 души пред мен. Така се озовах на гейт А1 маса време преди излитане. Но няма проблем – таблета е зареден с четири книги на Сергей Лукяненко.

* * *

За полета, честно, нямам какво да кажа. Сутрешните полети до Виена винаги са полупразни. Сутрин се лети с Еърбъс, а не с дъртите дребни Фокери. И винаги пристигаме няколко минути преди разписанието.

После си хващам CAT, U4, U6. Пътя до офиса го знам наизуст, изобщо не се оглеждам. Чета си книжката – „Нощен патрул“. Оказа се страшно увлекателна. Пристигнах в офиса навреме и се заех да пръскам чар и дибиейски знания. Доста се понаучиха там, и погромистите, и апп админите. Редовното поливане на благодатна почва с още по-благодатна река от знания, трикове и интересни случки от миналото, се изплаща. Вероятно и аз съм такъв човек, предразполагам ги и ми вярват. Два пъти правих няколкочасови презентации, но повечето е работа face to face. „Здрасти, Герхард! Какво бориш?“ „Майк, нещо интересно задава ли се в следващия рилийз?“ „Елке, нещо да е гърмяло напоследък?“ И така нататък, и така нататък…

Такива неща не могат да стават отдалечено. И най-доброто конферентна оборудване не може да замени личния контакт. И най-съвестно подготвената документация не може да се пребори с дългогодишното разбиране за базата като „black box“ (JABORAC).

* * *

Вечерта се помотах в офиса да прегледам пощата от София. Не трябва да я изоставям, че има странното свойство да се събира в огромни количества. Е, все пак оставих преглеждането на тасковетe за сутринта, на свежа глава.

Тръгнах си, може би, към седем (един час след края на работното време). Хотела, в който свикнах да отсядам, е на два-три километра. Обаче аз си хванах метро – чист мързел. Пък и в метрото мога да си чета.

Преди да стигна до хотела минах да вечерям в любимата ми турска пицария. Намира се на няма и стотина метра от Courtyard, точно срещу спирката на метрото. Стана ми много приятно като ме посрещнаха като стар клиент: „Wiener Schnitzel?“ Разбира се, винаги вечерям с това при тях. За десетина евро ми правят шницел, голям колкото десет инчовия ми таблет – при това доста вкусен и хрупкав. От цяло парче месо – не от мляно. А, и малка, но много вкусна салатка.

Продължих да чета докато си чакам вечерята. Дори докато ям. Антон Городецки е пич. Само дето често го налягат тежки мисли… Но не е ли така с всички ни.

Когато най-после стигнах до хотела, навън беше почти тъмно. В хотела също ме познават – идвам за девети път. Което не им попречи да ми извъртят ултра гаден номер.

* * *

– Господин Иванов! Опасявам се, че имам лоша новина за вас
Рецепционистката застана малко по-назад и гледаше виновно надолу като в евтина ученическа пиеса.
– Да, какво е станало?
– Изглежда сме overbooked и нямаме стая за вас.
Продължаваше да не ме гледа в очите. Честно, имах чувството, че всеки момент ще се разхили
– Това сериозно ли?
– Да. Ще ви настаним в друг хотел. Ще ви платим таксито…
Не можех да повярвам. Очаквах от някъде да се покаже скрита камера. А дамата насреща продължаваше да стои изправена и с поглед в килима.
Погледнах навън. Нощта развяваше мазните си повлекла из въздуха. За какво ми трябваше толкова да се мотая в офиса? А шницела можех да го изям след като се настаня…
Естествено, отказах таксито. Хотела, в който ме изпращат, е на другия край на… хм… на центъра. Само на десетина спирки с метрото и половин-един километър пеша.

* * *

Като цяло, след като ми се раздигна гадното настроение, оцених, че не е толкова зле. Първо, за пръв път видях хубавия син кафяв Дунав от Виена. Преди бях се разхождал само из по-най-централни части – Операта, Karlsplatz, Stephansplatz, Naschmarkt… То няма много време вечер след работа. А, и една зимна сутрин се разходих из непознати улички, но не знам в кой район са.
А сега отидох в тази част, в която тече Дунав. Корабчета, ала-бала.

После, хотела се оказа малко по-висока категория. Не стига това, ами и за пръв път ми беше досвидяло да доплатя за WiFi и закуска в хотела – обаче тая информация явно не се прехвърля, получих всички екстри. А на другия ден, вместо 20-25 мин пеша, стигнах пак за толкова, но с метрото.

* * *

На другата сутрин преживях поредната проверка на билет в метрото. Виенските контрольори имат различен подход от софийските. Ходят на големи глутници – 10-15 човека. И вместо да обикалят из влака, завардват всички изходи на една станция. Всеки, който излиза, трябва да си покаже билетчето. Естествено аз нямам билет – купувам си CAT Ticket с покритие за целия градски транспорт. Дори не го разпечатвам – държа си PDF-а на телефона и го показвам. В CAT влакчето го проверяват абсолютно всеки път със специално приложение на един iPhone, който си разнася кондуктора. Но хората в метрото не са толкова напред с материала. Проверяващия се пули, гледа, зуумва и мести картинката и на края ме пусна. „They’re not the brightest sparks“, както обясни след това един колега.

* * *

През деня продължих с евангелистската си задача. Направих час и половина среща за да разясня на апп админите как да гледат в Cloud Control. И – по-важно – как да виждат. На мен всичко ми се струва адски естествено, но на всеки, който гледа за първи път, му трябва време да привикне с идеята за семплите. И да осъзнае, че просто няма как да се следи и записва абсолютно всяка една заявка, която минава през базата. Поне за сега.

Тръгнах си от офиса като обикновено, към три и нещо следобед. Самолета излиза в пет и половина, има достатъчно време. Метро, метро, влак. Два-три етажа нагоре, проверка на ръчния багаж, паспорт и готово. Даже имах време да разпъна лаптопа да изпратя един отчет.

* * *

Обратния полет, уви, е с Fokker 100. Небето беше доста задръстено – и при излитане, и при кацане – и летящия холандец бая поиграваше. Чудо голямо, свикнал съм му. Кацнахме съвсем навреме в дъждовната София и се изнизах първи от летището.

На връщане не ползвам такси. Писна ми от вкиснати таксиджии, които ме гледат на кръв като се кача до Младост 4. Къс им бил курса: 8-9 лева. Последния, който сгреших да хвана от летището, даже започна да блъска по волана. От тогава си се прибирам с градския транспорт – нека висят цяла вечер, очаквайки „удобен“ клиент.

 Posted by at 17:56

Sorry, the comment form is closed at this time.