Уста Явор Тревненски

Цък:

Този уикенд се разходих до Зелениковския манастир, край Троян. Понеже прогнозата за времето беше неприятна, бяхме само луди мъже - всички жени отказаха да дойдат. И могат много да съжаляват…

Започваме със слизането от колата. Оставихме я там, където свърши асфалта (след село Черни Осъм). Там облякохме екипировката и тръгнахме на горе:

Очаквахме много кал, а може би и сняг. Нямаше нищо такова. Листата покриваха калта, а снежната покривка е изчезнала още в четвъртък.

В началото се върви десетина минути по един черен път:

Минава се през пропускателен пункт, защото пътя е покрай вододайна зона. За щастие този път не са ни правили проблем. В един момент до пътя се забелязва много важен ориентир - “Нужник”:

Двадесетина метра след това, пътеката тръгва вляво от пътя. Малко трудно забележима е, за това е важно да се оглеждате за “ориентира”

Пътеката на горе е много стара и не много поддържана. Личи си, че едно време е вложен много труд, но това е било преди много години:

По тази пътека до манастира се стига за около 40-50 минути - много по-малко от двата часа през по-известния и маркиран маршрут.

Интересното е, че пътеката не е безумно стръмна, както се очаква от маршрут, 3 пъти по-къс от “официалния”. Е, не е и равна, де

Малко преди манастира пътеката си стана черен път. Ние взехме да посъбирваме дръвца, които да изнесем до горе.

Към 1 часа следобед се доставихме до манастира. Там се открива страхотна гледка към Амбарица и околните върхове.

Още докато тътрехме морни нозе (така е, който стои само на бюро…), стопанката - баба Дана се появи и ни посрещна радушно. Гостоприемството и е невероятно. Тъкмо си готвеше картофена супичка, която веднага увеличи, за да успее да ни нагости. Ядохме на нейната маса, от нейните ястия, и да ви кажа… много са вкусни.

До манастира не стига никакъв път. За това там всичко е много ценно. Баба Дана е на 74 години и сама се бори с ежедневната поддръжка. Няма ток (никога не е имало) няма и обхват на GSM. Мястото е много откъснато. За това ние носихме доста храна, която да оставим там - няколко хляба, 2 килограма боб, бутилка олио и т.н.

И така, освен вкусната супа, ние извадихме разни салатки и бутилка (2 литра) прасковена ракия, които да влеят сили. Естествено, от всичко опитахме само за засищане на апетита - голямата софра щяхме да нагласим за вечеря…

След като позалъгахме глада, отидохме на разходка до Владишкото изворче. Намира се на 5-10 минути от манастира, по почти хоризонтална пътека

Там направих доста снимки. Това е самото изворче:

Доста си поиграх да го фотам:

Снимах и водата, която тече край него:

Събира се във вирчета от листа:

Качих се на водопадчето:

За съжаление са малко дърветата, по които още има листа. Само преди седмица цялата гора е била цветна приказка…

На връщане времето над върховете беше съвсем смръщено.

Като стигнахме до манастира запретнахме ръкави да понацепим и пренесем малко дърва. Преди време един огромен бор (с диаметър поне 80 см в основата) е паднал и е отнесъл част от църквата. “Срутената” част е позакърпена, колкото да не вали вътре в храма, а борът е нарязан на филии по 30-40 сантиметра. Но баба Дана няма никакъв шанс срещу тези чепати и тежки цепеници. За това ние хванахме клините и нацепихме/пренесохме колкото ни позволяваше дневната светлина.

Когато се мръкна (към 5 и половина) събрахме още малко сухи дървета от гората и запалихме огън за цър-пър. Там Иван се прояви като фотограф:

След като пекнахме мръвки се прибрахме в кухничката на баба Дана, за да ги изконсумираме с прасковената ракия на Иван. Навън беше тъмно и студено - 18 часа. Усещането е малко странно - всичко е в пълен мрак, няма градски шум… имах чувството, че наближава полунощ. Е умората от деня също си казваше думата. А имахме още работа за вършене - трябваше да се справим с приготвената софра

Аз обрах точките с противогрипната салата, която бях донесъл (кисело мляко, сухар, орехи, чесън и копър). Вечерята, естествено, беше на свещи.

Ще кажа само, че се справихме се с бутилката - 5 морни мъже, все пак…

* * *

Сутринта се събудих преди 7 часа. Станах и тръгнах да фотна изгрева. Любезната ни домакиня ме срещна в коридора и ми предложи кафе и чай. Но аз бързах да не изпусна слънцето.

Докато чаках да изгрее снимах едно дърво, с което си беше поиграла баба меца.

Освен нейни следи, имаше и доста от диви прасета. Но аз бях спокоен - Бъъльо, кучето на манастира, беше с мен

Около 100 кадъра по-късно слънцето позлати Амбарица.

Позлати и горната част на облаците, които се опитваха да “прелеят” от юг:

След като посрещнах Райко, се върнах да закуся и да продължим дърварската работа. Включиха се и още едни момчета, които бяха пристигнали по-късно вечерта.

Ето това е най-тежката работа - млатенето с чука по клините, за да станат големите цепеници управляеми.

По някое време реших да си почина и да пофотам манастира под слънчевите лъчи:

И под дебелите сенки:

Направих шейсетина кадъра на един охлюв, който беше хукнал из двора - по негови си дела. Той нямаше нищо против, стига да не му се пречкам:

После продължих с дървата до към 11 часа. Тогава спряхме всички, защото вече бяхме доста разглобени.

Баба Дана ни гости с вкусна леща. След това ни изпрати по живо - по здраво:

През целият ден времето беше страхотно, на пук на дъждовните прогнози, които следих цяла седмица.

Тук е мястото, на което пътеката се отделя от пътя:

От манастира до колата стигнахме за по-малко от 40 минути. И после, уви, се прибрахме в града.