Ком

 

Каня се да организирам едно ходене до Ком от близо година. Но преди около месец успях да сложа и цел – да направим снимки на залез и нощни снимки от върха. И почти я изпълнихме. Но всичко по реда си…

Планът беше следния: отиваме на хижа Ком в ранния следобед; хапваме, отдъхваме и потегляме към върха. Горе на връо изчакваме залеза, снимаме го, изчакваме още час за да опитаме да направим някоя нощна снимка и се прибираме в хижата. Предвид официалната информация, че пътя от хижа Ком (стара) до върха е 2 часа, очаквах да се приберем към полунощ или по-късно. За това предупреждавах всеки, който беше навит да дойде с нас: ще правим глупости, така че помисли добре дали ти се идва. Въпреки това успях да събера група от 7 човека.

* * *

Това беше планът. Но плановете, както знаете, не винаги се изпълняват. Особено пък в планина, и то непозната за всички участници. И наистина – никой от нас бе е стъпвал във врачанския балкан. Дори и аз, като пишман-организатор, разбрах че има хижа Ком (нова) и хижа Ком (стара) едва 2-3 дни преди да отидем, когато реших да направя резервация.

Както и да е. Аз може да съм несериозен, но още по-несериозна беше групата. И не че бързахме за някъде, обаче пък всички закъсняха за сборния пункт (у дома). От там потеглихме с 2 коли – моята баба Гуна и дядото БМВ на Юлиян.

Няма смисъл да разказвам колко е разбит Петрохан, това и сами можете да си го видите. За втори път минавам там и все ми се разминава изкривената джанта. За разлика от летите джанти на бавареца. Аз водех, като по-опитен (т.е. минавал прохода веднъж преди това). Обаче в Брековица пуснах синята стрела да води, защото моя ГПС си кротуваше в багажника, докато вярната машина на Юлиян му показваше пътя. А той (пътя) не може да се обърка, веднъж след като излезете от Берковица. И англичанин да пуснете по него, няма да може даже да обърка лентите, защото е само една. За това пък завоите са много, видимостта е малко, а отсечката е бая дълга.

* * *

Хижа Ком (нова), където свършва асфалта, ни посрещан с огромно население и много чалга. Все знаех, че асфалтова хижа е гадно нещо, ама толкова чак не бях очаквал. Имало някакъв празник на балкана ли, к’во ли, и имаше стотици къмпингуващи (освен стотината хора, които се събират вътре в хижата). И всички чуваха добре кръшните ритми на радио Веселина, което се разнасяше от специално изнесените за целта тонколони. А целта, без съмнение, беше да ни изгонят скоропостижно.

Аз паркирах колкото се може по-далече от данданията (но не достатъчно). Там разтоварихме раниците, а някои се преобухме. Зер със сандали за 20 лева в планина не се ходи, освен ако не са закачени за раницата, както направих аз, след като обух стария боен HanWag. И поехме нагоре.

* * *

Двете хижи – новата и старата – са свързани от доста широк черен път. Лагуна и баварец не могат да минат, но видяхме един Ситроен Ксантия стигнал току пред хижата. Обаче ние като баш-туристи (кхм-кхм) поехме пеша. Да ви кажа, това, дето го разправят – че се стигало за 30 мин – хич не го вярвайте. На нас ни отне поне час. Известна заслуга за това има факта, че всички без Юлиян и Деси сме офисни плъхове, качващи се по баира от дъжд на вятър (точно за този походи имаше доста и от двете – дъжд и вятър – но за това после). Думата ми, обаче, е за друго. Мъчително бавното изкачване на отсечката между двете хижи се дължи предимно на безсрамното количество малини, които бяха решили да узреят баш когато ние минаваме покрай тях. То не беше ядене, не беше изчакване… По едно време се надявах някоя мечка да излезе и да предяви своите законни (според закона на гората) претенции над вкусните плодчета. Но не би (за мечките – по-късно).

Обаче всяко пътуване си има край, макар и временен. Това, че стигнахме до хижата, и то без да ни навали и капка от свъсеното небе, се дължи на факта, че имахме ПЛАН. Макар че по това време аз доста се чудех дали като организатор да не кажа тежката си дума да качваме връо сутринта – зер нощни снимки в мъгла можехме и пред хижата да направим, и пак щяха да все толкова красиви. Както ида е, стигнахме и се настанихме в единия „апартамент“. Това, да знаете, е голяма далавера на хижа Ком (стара). Апартамента е доста обширна (в сравнение с другите) стая с 6 легла. Седмия участник настанихме на походно легло, да не се цепи колектива, и пак имаше място да се минава пре-спокойно.

Не знам колко трябва да е било, дали към два, дали към три, но решихме да похапнем „за обяд“. Настанихме се на закритата тераска и като се наизвадиха едни торби, едни бутилки… Опитното ми око веднага прецени, че не съм единствения балък, който е натоварил в раницата поне двойно повече от необходимото. Но нали докато не хартиса, не е стигнало, всеки се беше презапасил. И настана едно ядене… Ох. всичко хубаво си има край.

* * *

Таман се бяхме успокоили, че сме избягали от чалгията, и нашите учтиви домакини решиха да надънят от едни колонки, скрити на 2 метра от нашата маса… гръцко. Спогледахме се, доядохме си на бързо и обсъдихме плана за следобеда. Мъглата ту се вдигаше леко, ту падаше гръмко. Но поне не валеше. За това се прибрахме в стаята и взехме да стягаме раниците за нагоре. А там хижарите тъкмо разпъваха походното легло за Ванката.

– До колко часа – попитах ги аз – работи озвучението на хижата?
– Защо? – попита хижаря
– Аз искам да знам – продължих доволно навъсен – за да преценим в колко да се върхем от върха…
– Не се притеснявайте – беше отговора.

И така, взехме най-необходимото (сандвичи, ракия и връхни дрехи за по-умните, които, за разлика от мен, не си бяха забравили страхотната непромокаема дишаща ветровка в града) и излязохме пред хижата. Там хижаря взе да ни обяснява как се стига до връо – къде да минем, какво ни чака. Докато ни обясняваше, обаче, закапаха първите едри капки дъжд.

Дилемата беше огромна. И всички впериха поглед в мен. Един вид – ти ни събра, ха да те видим сега. От едната страна стои сухата хижа, в която дъни гръцко. От другата – живот: баирче, свобода, природа. И дъжд.

Представете си каква драма. Сърцето ми се разкъсваше. Но на края, малко, бавно и полека, лудостта надделя на разума и казах:
– Хайде да се прибираме на сухо.

* * *

Добри хора са хижарите на хижа Ком (стара), да знаете. Докато аз оглеждах колко лесно могат да се срежат захранващите кабели на тонколоните, Евгений да вземе да отиде в столовата и да ги помоли да сменят музиката. И те, представяте ли си, пуснаха рок! Истински, разнообразен рок! Така си отдъхнах, че чак почнах да си играя с Норд – кучето на хижата:

През това време Ванката и Евгений разпънаха добрата стара туристическа табла БГПО. Че на туриста раницата може да е тежка, но главата му е лека – никога не вадя таблата от ташевката. Ако ще и като последния идиот да съм си забравил якето в най-дъждовния ден, поне табла нося.

Докато чакахме да се извали, направих някоя снимка от тераската.

* * *

Планина се катери сутрин, мома – вечер. Само един път бях нарушавал драстично тази поговорка и имах реалния шанс да замръзна. Но сега не е декември, а август. А тази планинарска мъдрост влезе в противоречие с друга: в хижата кай кавото си носи – яде; кой каквото си води – …. Пък аз моята жена я бях оставил в града. За това като се попроясни леко времето (към 19 часа), не се чудих много и реших все пак да се върнем към първоначалния план. Залеза по часовник беше в 9 без нещо. А това, дето го пише в нета – че от старата хижа до върха са 2 часа – да знаете, хич не е вярно. Със стегната крачка може да се стигне за около час. С по-спокойна – за час и половина. Реших да рискувам и поведох групата пак нагоре.

За щастие времето беше в нас. Не че щастието, т.е. хубавото време, продължи до залез, ама все колкото да се отдалечим от хижата, че и повече, имахме божията благословия. Ще рече – не само че спря да вали, ами и мъглата, която ни стягаше от как се качихме над 1400 метра, взе да се вдига.

Дори и небето започна да се прояснява (т.е. да се виждат сини отрязъци тук-там).

В такова време как да не поведеш една не-много-тренирана дружина по стръмната, кална пътека към върха? Само се обадих на хижаря, че ще правим нощни снимки от върха – да не ни мисли. Той показа завидно хладнокръвие – каза само
Щом ще ходите по тъмно, гледайте да вдигате повечко шум…

* * *

Пътеката е доста стръмна в първите ~40 минути. Баир, естествено. Абе всички върхове са ги сложили на бахти високите места. Винаги се чудя защо не направят барем един различен – да слизаш, да слизаш и да стигнеш върха?

Но в един момент пътеката излиза от гората (стига билото)…

… и се открива страхотна гледка.

В нашия случай страхотната гледка беше мъглата, която се чудеше дали, аджеба, да си ходи…

… или да се връща.

В началото изглеждаше, че мъглата ще си остане източно от нас. Което ни устройва, докато се с обективи, вперени на запад.

Щом се качихме на билото, успяхме най-после да видим в далечината и мечтания от нас връх Ком

Олекна ни на душите и подпалихме сандалите към връо. Но мъглата е жестоко нещо. Подмамва невинните туристи да се отдалечат от хижата, да се качат на билото, а после бързо-бързо го застига.

За това, когато слънцето все пак се показа от някъде, макар и слабо, решихме да снимаме нещо като залез, ако и да не е от върха.

* * *

Да се ходи в мъгла е тегава работа.

Не виждаш целта, не виждаш прогреса и сякаш краченето няма край.

Но да е жив и здрав GPS-a. В момент на черно отчаяние е достатъчно само да викнеш

– Юлияне, колко остава до върха?
– Още 240 метра по хоризонтал, петанйсетина – по вертикала

Това сякаш събужда силите и продължаваш да крачиш. Или пък силите идваха от странната бутилчица с някаква парлива течност, която си подавахме – не знам. Но истината е, че на края стигнахме до заветната цел.

Няма какво да ви обяснявам, че горе духаше студен вятър. На всеки е ясно, че в такава мъгла вятъра не може да е топъл. Ще ви кажа само как се избъзика временцето с нас.

Имахме втори шанс да снимаме нещо като залез на сръбско. И то точно от върха. Снимката може и да не блести с фотографски качества, но поне показва до къде може да доведе стоенето в офис месеци наред, докато жаждата за баирче те изгаря.

Мъглата, разбира се, беше най-интензивна в посока на залеза. На север можехме да си снимаме на воля

Това до време, де. После ни обгърна от всякъде и на нас ни остана да се дивим на следната гледка:


фиг. 19. Баир-будали предусещат велики нощни кадри, които предстои да направят

* * *

Ами от тук нататък нещата загрубяха и ще бъда кратък. Предложението ми да не чакаме нощта на този вятър, а да слезем до масичката, която беше поставена там, където пътеката излиза на билото, беше поредната ми грешка. Която моите другарчета възприеха съвсем добронамерено. След няма и 15 минути слизане времето изведнъж се проясни и вече имахме реалният шанс да да видим отблясците, които хвърля залеза, който не можехме вече да снимаме поради ниската позиция източно от връо.

Малко преди да достигнем целевата масичка, на която все пак да разпънем стативите и да пробваме да фотнем нещо, стана достатъчно тъмно за челници. Тук искам да ударя една огромна похвала на новият ми челник Petzl Tikka XP 2. Тая играчка има една червена ламба, дето си мислех, че е бахти глупостта и никога няма да я използвам. Оказа се, че не е така. На здрачаване, когато светлината е много малко, тази червена ламба върши страхотна работа. Осветява достатъчно, за да виждаш терена точно пред краката си (камъни, дупки и т.н.). В същото време светлината е достатъчно слаба, за не „привикват“ очите ми с нея – ако погледна далеч напред (или встрани), си виждам все едно не съм си светил. Освен това не прецаква „нощното“ виждане на другарчетата, които нямат или не ползват осветление.

А когато ти потрябва истинска светлина за ходене, т.нар. дифузер за бялата светлина е страшна далавера. Понеже челника е направен да свети на далече (и наистина го прави), снопът е доста фокусиран. За това за просто ходене в гората, слабата степен + дфузера вършат невероятна работа.

Но да довърша разказа. Снимките, които направихме с нашите сапунерки от билото, няма нужда да ви ги показвам. Поради пълната липса на слънчева, лунна, звезда и каква да е друга светлина по околните хълмове, след проявяването на плаките излизаха само чернилки.

За шума пак се погрижих аз – нали съм организатор. Надух GSM-а да известява, че пристига банда рокери и мечките хич да не си мислят да ни ядат. И наистина не срещнахме никакви животни. Което не попречи на Стела да умира от страх, и панически да подскача всеки път когато се оригна невинно 🙂

* * *

Честно казано, надолу през гората стигнахме много бързо.

Един единствен проблем имаше и то само за хората с челници. Пустите му нощни преперуди се забиваха по чела, бузи, уши, усти и т.н. Много нагли същества.

В хижата се прибрахме към единайсет и нещо. Рока продължаваше да се лее, за това ние се качихме на нашата си тераска. То като не те духа вятъра си е направо топло. И пак наредихме манджи и бутилки, ама не знам до колко часа.

 Posted by at 10:20

  4 Responses to “Ком”

  1. Бавното качване до старата хижа си беше изцяло вина на тия дребни червени „спънки“, иначе не виждам как качването ще отнеме повече от половин час.

    По мои спомени, след като попита хижаря до колко е озвучението, той попита „защо“. Накрая завърши с израза да не се притесняваме. В крайна сметка добре, че спряха тия ***** и пуснаха музика.

  2. Вярно, че беше така. Благодаря!
    Поправих го в текста.

  3. Друг интересен момент беше че малко преди върха , получихме Roaming съобщение от някакъв сръбски оператор „Добре дошли в Сърбия“ – доста е близо до границата.
    Иначе хижаря беше доста отзивчив, хижата беше добре, аве супер уикенд беше 🙂

  4. Беше чудесна разходка, време е да измислим нова :-)))

 Leave a Reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

(required)

(required)