Козя стена

За тази разходка си мечтая от около година. Преди няколко седмици се заех по-сериозно с организацията. Успях да събера 6 души, от София и от Бургас. Обадих се да запазя места, че нали сега е лято, из балкана щъкат много хора. Иван, който замества хижаря Росен, ме увери че няма проблем. Зер хижата събира 100 човека, ако и да има столова за 50.

В петък сътворих малък организационен диспут по Скайп на тема „В колко да тръгнем“ Моята иде беше да се доставим до изходния пункт (Беклемето) най-късно в 10, за да може до един-два следобед да стигнем до хижата. Този нехарактерен напън за ранно ставане беше продиктуван от опасението, че следобед може и да завали (то и заваля). Обаче бургаската група имаше проблем с това разписание, защото техния път е над 4 часа. След известна борба достигнахме до срамната уговорка да бъдем на Чорапогащника в 12:30. Като си помисля, че само преди година потеглихме от същото място в 8:30 (за Ехо)…

* * *

Тежка е съдбата на организатора. На един едно не му уйдисва, на друг – друго. Ние сме все свестни хора, ама пак има изненади. Софийския лъч, примерно, потегли с около половин час закъснение. То лошо няма, аз го бях сметнал в разписанието, ама се оказа, че изведнъж сме се увеличили с 3 човека, сред които две невръстни дечица и моята бивша хазяйка. И това – ей така, на сутринта. Е, колкото сме повече, е по-весело, ама ми отиде труда по резервиране на местата. Още повече, че от Бургас пък бройката набъбна с +4 – цяло семейство с двама малчугани 🙂

Както и да е. Потеглихме, и времето беше хубаво.

Подбалканския

На Кърнаре поспряхме за похапване на сандвичи и сладоледи. Че вече си беше 12 часа, а и използвахме напеклото слънце да се правим на непукисти – планината беше затулена от облаци. Пък се оказа, че и бургазлиите закъсняват.

След като се сбрахме, потеглихме с четирите коли нагоре. По пътя И. вкара и лафа на прехода. Излизайки от един завой, пред нас се показа чутовна гледка към подбалкана. От устата му се изтърколи репликата
– Пфууу… красота!
През следващите 2 дни тази реплика беше повтаряна доста често 🙂

И така, яваш-яваш, достигнахме до Беклемето в 13:00

Импровизиран паркинг. От тук се тръгва

Моите опасения, че ще ни завали следобеден дъжд, започнаха да се сбъдват почти веднага – облаците закачливо пръскаха. Но вместо 6 възрастни, вече бяхме 9 плюс 4 деца на възраст от 2 до 5 години. Тук може да видите как изглежда бебе на раница-столче, покрито с дъждобран:

В очакване татко да я понесе

Отначало даже прескочи идеята да изчакаме в колите, докато се навали. Но дъждеца всъщност беше доста слаб, и даже поспираше от време навреме. Така че нарамихме багажа и около 13:30 отворихме пергелите.

Бодра крачка

Разбира се, само 20 минути по-късно започна и неминуемият проливен дъжд. Това, че имаше и вятър, не можа да ни притесни. В крайна сметка никой не ходи в планината с чадър. Малко тъпо стана когато се прибави и мъглата.

Излизаме от мъглата

За щастие дъжда продължи едва половин час. След малко успяхме да избягаме и от мъглата. Разкрилата се гледка на север заслужи няколко пъти реплики от рода на „Пфууу… гледай каква красота“ „Пфуууу.. природа!“. „Пфууу… балкан!“.

Така полека и неусетно стигнахме и до първия табун коне. Из този балкан има доста от тия, а сега имаха и малки кончета. Може би за това не бяха твърде приятелски настроени.

Коньове

Тук някъде пътеката се разделя на две. Зимната тръгва по билото и минава през „Козия рид“, а лятната подсича долу-горе по хоризонтала, от юг. На мен ми се минаваше по ръба, но нямаш как да повлечем децата. Така че се разделихме – улавите тръгнахме по зимната (трима), а всички с малко акъл в главата – по лятната.

Повечето време се движихме заедно или дори с малко изпреварвахме основната група. Тук-там можехме да се видим.

Разделени. Оградени с кръгче са нашите другарчета

Нещата загрубяха когато достигнахме самия връх „Козя стена“. Там пътеката става по-вълнуваща, и минаването отнема време.

На връо

Връо

Имаше няколко предизвикателни участъци.

Хендек

Е, може би са предизвикателни за компютърни плъхове (с шкембенца), които излизат от офиса само за да си вземат нещо за хапване.
През интересния участък има опънато стоманено въже. Старичко е, и е скъсано тук-там. Понякога пречи, но на 1-2 места помага много.

Въжето

Пътеката, както казах, не е за деца. И от двете страни има вълнуващи възможности за продължително, болезнено падане.

Ръбче

Та в този последен участък се позамотахме. Когато слязохме на „Червената локва“ (една непресъхваща локва, оцветена от глинестата почва), нашите другарчета вече бяха отминали.

Знаехме, че няма къде да избягат. За това най-спокойно си поседнахме да сгънем по някой сандвич.

След това отворихме крачка и изкачихме едно леко баирче. То води до седловина, от която се вижда хижата

Първи поглед към х. „Козя стена“

От там е лесно. за около 40-50 минути бяхме пред хижата

Тия дребните нямат умора

Хижарят ни посрещна и ни настани. Най-спешното нещо беше да се преоблечем. Дъждът не успя да ни намокри значително, но потта не прощава. Пък и калта…

* * *

Както написах по-рано, хижата страда от недостиг на места в столовата. За това за мен беше много важно да завземем стратегически позиции отрано. Бяхме първите пристигнали за деня, така че имахме избор. Събрахме четири маси и десетина стола (те дребните на стол не седят) и разположихме манджите.

Моята гордост беше домашния суджук. Правих го по коледа, но все още има няколко петала. Високо беше оценена и салатата чушки с чесън, чесън и чесън. А, успях да набутам чесън и в една от шопските, които приготви И. А той обра точките със специално приготвения лично от него и донесен чак до хижата салатен дресинг.

Всъщност винаги манджата е много повече от необходимото. Но така и трябва. Може и да е Юни, но знаеш ли – може да стане нещо и да се наложи да останеш по-дълго.

След като подредихме и нарязахме всичко, което успя да се побере на масите, започна сериозната част. Аз носех мускатова, И. – прасковена, другите – кой какво намерил…

Към 20:00 часа пак заваля дъжд, но за кратко. Това се оказа страхотна идея от страна на облаците. Последвалите мъгли направиха залеза незабравим. Без повече приказки ще споделя красотата.

това е леко на юг от залязващото слънце. Май трябва да е вр. Юмрука

И така, заредени с нови сили след красивото изживяване, продължехме борбата с ракиите и мезетата. До към 1:30, когато ни угасиха генератора. Не че не можеше да продължим на челници, но все пак бяхме поуморени.

* * *

Утрото ни посрещна с прекрасно, слънчево време. Половината група (двете семейства с деца) бяха отпрашили рано-рано, че имаха работа следобед. Аз, се събудих в 9 часа, което ми е личен рекорд за късно събуждане в последните години.

Похапнахме и излязох да пофотам

Поглед към х. Ехо. Връх Юмрука е този в центъра, над сенките. Хижа Ехо е точно зад билото вдясно то него.

Хижа „Козя стена“

Хижа „Козя стена“ – изглед отзад

Стегнахме багажа и към 10:40 потеглихме в обратна посока.

Обратно към Беклемето

След 40 минути (по часовник) видяхме хижата за последно, от същата седловинка, като предния ден.

Довиждане! Ще се върнем пак…

Там поседнахме да унищожим малко вафли и едни чудесни сусамки. Е. се качи на близкото връхче да направи панорама. Абе не си давахме зор…

След още 10-15 минути ходене стигнахме отново до „Червената локва“, където пътя се разделя на две.

„Козият рид“, гледан от „Червената локва“. Лятната пътека се вижда вдясно. Зимната е по самия ръб.

Този път имаше само един навитак да се изръби – Е. Другите продължехме по лятната. От време на време се опитвах да запечатам на лента във файл баира, по който ходи Е. Загубена кауза – на фото не си личи наклона, всичко изглежда почти равно.

Като снимаш отдолу, изглежда някак лесно

По едно време ми хрумна, че мога да избягам малко напред и да хвана двете позиции. Така разликата е малко по-забележима:

Разликата между лятната и зимната пътека не е голяма

Широкия обектив също помага за обхващането на картинката. При предишното ми минаване по тези места имах само 28-300, който е тотално непригоден за такива цели.

Така де. После пък поизостанах, за да снимам групата пред мен. Както казах, нямахме зор да се връщаме бързо към градския ритъм.

„Хоризонталата“ на лятната пътека не е съвсем хоризонтална. В центъра на снимката се виждат трима морни другари

Пък и времето беше с нас. Слънцето напича съвсем лекичко, подухва срамежлив ветрец (според скалата на старопланинското било, де), а пухкави облаци си играят на гоненица високо в небето. Идилия.

Пфуууу… красота.

След паметника на загиналите летци вече не никой не му се качваха баири. Подсякохме по северната пътека. Някъде там, като седнахме да унищожим последните сандвичи, забелязахме наближаващия дъжд.

В центъра на снимката най-далечното било (Васильовското) сякаш изчезва. Там трябва да е прал як порой

За щастие вятърът беше с нас и намокрянето се размина. Изядохме си сандвичите съвсем спокойно и продължехме по финалната крива. Малко след това видяхме и едно малко смок-че (към 20 сантиметра), а само 10 минути по-късно – друга, неопределена змия – към 40 см.

Коя ли е тя?

Всъщност с това свърши и приключенската част. Беклемето беше на един хвърлей място.

Чорапогащника, погледна странично

Времето беше толкова ясно, че се виждаха и Купена и Ботев. Зоват за нови преходи…