Master Yavor from Tryavna

Тази нощ будувах само от около два и нещо до четири. Станах осем без нещо, което си е почти десет часа сън.Отделих малко повече от половин час за йога, после минах и през банята. След още малко помотване и един зелен чай, отидохме да закусим точно в 9:30 – 16 часа след вечерята. Да видим дали ще успея да рестартирам часовника.

Закуската беше обилна и продължителна. Огромен бургер с картофки и зелена салата, полети с поне литър ледено студена вода. След това отидохме до Apple store да проверим да не би случайно да имат iPhone 6. „Няма, изчерпани са за днес. Опитайте утре“. И това час и половина след отварянето.

Направихме един тегел до Mosconey West за регистрация, обаче – ядец. Регистрацията започва в два следобед. Нищо, зор нямам. Прибрахме се до хотела за малко тоалет, миене на зъби, бръснене, четене и отговаряне на мейли и други подобни занимания. После колегата излезе да обикаля града, а аз се заех да отхвърля малко работа.

Обаче… времето е едно такова прекрасно, слънчево… За пръв път ми се случва в свободния ми ден в Сан Франциско да е такова. Започна да ме гложди мощно. Три пъти идвам тук и да не видя Голдън Гейт… и Ломбард Стрийт… Мъчих се около час и на края изревах мощно на ум „Майната му, работата няма да избяга“. И излязох и аз да обикалям.

Хванах първия City SightSeing автобус, който ми попадна. Оказа се, че съм имал голям късмет – той обикаля из downtown, и после минава и през GoldenGate.

Феновете на Упи Голдбърг ще познаят църквата от „Sister Act“

Още една забележителност, използвана и за филмов декор – Алкатраз

Самият Golden Gate – може би най-известният мост в света

И аз бях там. Между другото, страшен вятър…

San Francisco bay

След обиколката автобуса ни стовари на входа на Чайна таун. От там подапалих сандаля и отидох до Lombard street – най-кривата улица в света. Имах специална поръчка да я снимам:

Lombard street, поглед отгоре

 Lombard street, поглед отдолу

 И поглед към мен

А пътя до там не е лек. Добре че имам закалка от годините, прекарани в ТУ-Габрово. Кажи-речи три километра баири, в едната посока.

Типичен санфранцискански баир

Прибрах се в хотела към пет. Колегата и той мина за малко да ме нагледа, после пак отщипа да си употреби до край билета. Аз отидох да се регистрирам за конференцията и да си взема баджа и подаръците (раничка, тефтер, химикал и бутилка). Тази година дават много по-хубави раници от миналата 🙂

Към 7 се събрахме пак с колегата, да похапнем по един от огромните бургери на Тад. Аз едва се справих с моя – а не съм обядвал, и обикалях с часове! И после – почивка. Утре започва маратона, наречен Oracle Open World – най-голямата сбирка на Oracle ентусиасти в света!

По улиците на този прекрасен град се намират много произведения на знайни и незнайни художници. Събрах няколко от тях в този пост

Семпло, но много симпатично

Някой явно са поръчани като  креативни реклами

Бръснарница

Фризьор

Шивашко ателие

Велосипеди под наем

Хранителен магазин?

Гараж

Пъб

А други са правени заради самото изкуство

Това беше най-тежката нощ. Жегата и влагата ни карат и двамата да се въртим в мокрите от пот чаршафи и да се будим по сто пъти на нощ. Нямам търпение да се приберем в хладната София и да си спим в нашето легло.

Но с йогата напредвам (12/18/24). Важното е че не пропускам ден за раздвижване, колкото и да съм недоспал.

Слънчев часовник – на терасата срещу хотела

След раздвижването по терасата винаги съм вир вода, от мен буквално тече. Така че банята е задължителна. След това слязохме за последно да хапнем Андалуска закуска с хамон иберико.

И точно хамона е единствената ми цел за деня. След като вчера не можахме да напазаруваме от Mercat Central, днес се наложи да притичам набързо. Накупих Jamon Serano – не че нямаше и Iberico, даже и Iberico de Belota, но не сме чак такива ценители да усетим разликата. А 65 евро килограма си е бая скъпичко.

Към десет и половина всичкия багаж беше готов и се изнесохме от хотела. Аз далновидно се бях обул с дълги гащи и затворени обувки, а имахме и връхни дрехи в ръчния багаж. В метрото е приятно прохладно – 28-29 градуса и сянка, при 34 и слънце навън. Но за Франкфурт очаквахме далече по-свежо време…

Пристигнахме на летището за двайсетина минути (билет 4.90 евро с метрото). И разхождайки се из departure зоната разбрах, че летището далеч не е толкова селско, колкото ми се видя на пристигане. Всъщност е поне двойно по-голямо от Терминал 2 в София.

Самолета излетя навреме. След един скучен полет до Франкфурт, пристигнахме дори малко по-рано от предвиденото. Но при кацането – изненада: пак не ни пускат да слезем.
– Дами и господа, оказа се, че нашето пристигне е абсолютна изненада за наземния персонал. Няма стълба, нито автобуси. Ще се наложи да почакаме десетина минути.
Е добре, де. Този път имаме малко над два часа, няма проблем.
Накрая ни стовариха с автобуса на терминал А. Бавно и полечка се докарахме до Терминал С (включително с безпилотния влак).

А самия Терминал С си е доста голяма площ. Минахме и през „спалното“ помещение, което само по себе си е поне 100-150 метра.

След всички разходки и проверки се доставихме на гейта двайсетина минути преди бординга. И скоро нещата взеха да се сговнясват.
Когато дойде време за бординг ни казаха, че нямало самолет за нас – закъснял от предишен полет. Към петнайсетина минути СЛЕД времето на излитане по разписание, ни намериха самолет и взеха да ни пускат на юруш вътре. Поне го бяха докарали на ръкав, де – нещо рядко срещано във Франкфурт. Качихме се и към половин час след времето за излитане тръгнахме да се разхождаме към пистата. Излетяхме с около 40 минути закъснение. Което – айде, няма проблем, не гоним друг полет. Дали ще пристигнем в осем или девет вечерта, все ми е тая. Макар че съм имали и вечерни приключения на връщане точно от Франкфурт.

Лошото започна около час след излитане. Отначало леко клатушкане и потропване. После по-силно. После светнаха лампата „затегнете предпазните колани“. И понеже българите не сме от най-послушните, а самолета се тресеше все по-неприятно, се наложи капитана да се включи по интеркома и да каже „Попаднахме на буря, всички да седнат и да си затегнат коланите. Не се движете из кабината, дори и до тоалетната“. Когато дори и стюардесите седнаха и се закопчаха, самолета вече се мяташе във всички посоки, скърцаше и се усукваше. Аз бях изпаднал в паника, състояние, в което почти не мога да мисля разумно. Исках всичко просто да спре, спрете самолета, искам да сляза. Но няма как да го спрат, защото това не е автобус.

„Защо, по дяволите, не се издигнем над бурята? Над облачната покривка? Или не заобиколим?“

По едно време видях, че завиваме на югозапад – което съвсем не е посоката между Франкфурт и София. Разбрах, че капитана се е отказал от борбата с бурята и/или е намерил заобиколен маршрут. За да дам някакво спокойно пристанище на изтерзаното си съзнание започнах да си повтарям „Ето, насочихме се към изхода. Ще излезем от бурята след десет минути“. Повтарях го и се гледах часовника, докато не го повярвах. „Още пет минути“. Дори си казах „добре е да съобщят по интеркома, че остава още малко“.
Три минути.
Две
Една
И не щеш ли, самолета се успокои. По неведоми пътища и без никаква реална информация бях предусетил колко има докато се измъкнем от лапите на Виенския вихър. След малко дори изгасиха сигнала за предпазните колани и хората плахо се размърдаха. Но аз взех да си мисля… „Рано или късно трябва да се върнем към маршрута. Трябва и да слезем ниско, да пробием безкрайната облачна покривка, за да се приземим. Но бурята не може да е дълга петстотин километра, нали?
Нали?“
„Дами и господа, говори капитанът. Намираме се над ????? (не чух точно), очаквам се да пристигнем в София около 20:45 местно време“
Чудесно – само половин час закъснение. Дори сме понаваксали. С други думи, остават ни към 45 минути полет. Започнах да си правя сметки. След около 15-20 минути ще започнем да слизаме. Дали над София времето е по-добро? Не искам да се връщам пак до Мюнхен…

Тръгнахме надолу точно когато го очаквах. Бавно и полечка. По някое време видях светлинки под нас и си казах „чудесно, няма облаци“. После всичко пак изчезна, скрито от облаци.

Когато запалиха индикацията за предпазни колани, никой нямаше нужда от подканяне. Казаха дежурите реплики – вдигнете масичките, изправете облегалките, изключете телефоните, ала-бала. Нищо по-специално.

След малко – „Cabin crew, prepare for landing“. Пълна тишина. Бухнахме се в облаците. Което не винаги означава нещо лошо. Всъщност в половината ми полети минаваме през облаци, и няма нищо интересно. Но след тази буря над Виена очаквах много неприятно кацане.
Е, подрусна, но малко. Даже не бих му обърнал внимание, при обикновен полет. Усетих кога започна да спуска задкрилките и си казах „ниско сме, вече ще излезем под облака“. Не би.

Пусна колесника, казах си „Почти стигнахме. Само да не се откаже поради лошо време“. Но все още бяхме в облака.

Всъщност видяхме светлините на града около 40-50 секунди преди да кацнем. Видяхме и че се изсипва силен дъжд. Придружен с вятър – пилота постоянно правеше корекции в курса за да компенисира. Но щом видя града, вече съм спокоен. Пристигаме…

ТРЯС!

Май за сефте се приземявам в пороен дъжд. Бях чувал, че удрят по-силно в пистата, за да пробият водния слой. Все пак при 140 възела (260 км/ч) аквапланинга е възможен дори и за такава тежка машина. Въпреки това се изненадах как яко се тресна. Може би и на пилота му беше писнало от този полет и не искаше да поема никакви рискове. Въпреки това аз бях щастлив – вече сме на земята. И има цели три седмици до следващия полет. Полет с A380

* * *

Куфарите пристигнаха мокри. Но на кой му пука – нали сме вече на земята. После си хванахме такси, което имаше нещо странно в апарата за таксуване. Вместо 8 лева (пътувам от дома до летището с такси на всеки 3-4 седмици, знам колко е) ни взе 10. Това си е 25% повече, без никакви задръствания. Но няма значение. Ние сме си у дома. Ще си спим в нашето легло.

* * *

Хубаво е човек да се разходи тук-там. Да види свят. Валенсия има толкова красиви неща. Хайде, стари сгради има из цяла европа, освен при нас. Докато ние сме дърпали назад със западащата с векове османска империя, хората са строили и надграждали. (това си е чиста оправдание, иберийския полуостров също е бил дълго време под арабски ботуш. Имат сгради и от преди това. Но да не се отплесвам).
Мисълта ми е, че във Валенсия има и много прекрасни неща, изградени в последния половин век, да не кажа десет-петнайсе години. Градините на Турия, Биопарка, Океанографик, Музея на науката. Прекрасни, прекрасни места, които препоръчвам на всеки. Айде, с градините и София е е зле – Борисовата, Южния парк, стават все по-красиви под вещите женски ръце на кметицата.
Оф, пак се отплеснах. Искам да кажа – прекрасно е човек да пообиколи света и да види това-онова. И съм благодарен на съдбата, че мога да си го позволя.
Но няма по-хубаво от „У дома“

Днес е последния ден. Няма да сколасаме да обиколим всичко желано. Но нали и преди съм казвал – не трябва да се следва стриктен списък. Все пак сме на „почивка“.

Деня започна с йога на терасата (12/16/24). Предполагам, че всички комшии са свикнали да ме гледат по боксерки. Отсреща има един чичка, който всяка сутрин си чисти голямата тераса, пълна с растения, с прахосмукачка. По пижама. То и аз не съм по-красива гледка, сигурно.

След закуска трябваше да решим какво отпада от плана. Albufera изтегли късата сламка. Първо Тя не е готова още за пътувания след вчерашното тежко главоболие. А аз така или иначе предпочитах Biopark. Тя реши да обиколи „набързо“ останалите молове (в радиус от километър около хотела сигурно има поне пет-шест El Corete Ingles).

* * *

Слънцето днес напича безжалостно. А моите рамене и гръб са доста изгорели. За това взех с мен само торбата с фотото и шишенце с вода. Хванах меторото до Nou d’Octubre. От там до Biopark са десетина-петнайсе минути пеша.

Този безумен велосипед го видях на път на една витрина

Биопарк е най-красивия и приятен за разглеждане зоопарк, в който съм бил. Животните не са в клетки, а са отделени от посетителите с хитри огради. Всичко е направено, сякаш се разхождаш сред тях в природата.

Розови фламинго – и едно врабче

Нещо друго

Това е мадагаскар

Саваната

Екваториална Африка

Краката на горилата

Има и театър. Успях така да си наглася времето, че да хвана „представлението“ в 13:00. Тук трябва да кажа няколко думи за амфитеатъра.

Като цяло, амфитеатъра е открита площ. Няма навеси, няма дървета. Докато в другите части на Биопарк всичко е направено така, че пътечката да минава предимно на сянка, в амфитеатъра сянка почти няма. Което при 33-34 градуса и без грам вятър, е леко неприятно. Не стига другото, ами реших да запиша представлението на видео, да го покажа на децата. Залепих големия 10-100 на Nikon V3-ката и започнах да се потя обилно. И докато представлението се развива, аз се потя все повече, а никоня загрява все по-мощно. След петнайсетина-двайсет минути направо си пареше – все пак е жега, слънце, а аз го карам да компресира видео в реално време.

Не знам късмет ли беше, или е стискал зъби до последно, но успях да изчакам края на представлението – около 25 минути. Спрях записа на видео и на екрана блесна
„Internal temperature is too high. Shutting down camera“
Евала!

Скрих се на сянка за пет-десет минути (и аз имам нужда от охлаждане), и никоня се съвзе. После се помотах още малко и реших да си ходя. Прекарах в биопарка към три часа.

От там имах идея да хвана любимите ми Градини на Турия и да се прибера пеша – пет-шест километра.

Обаче бях ТОЛКОВА каталясал в жегата, че едва стигнах до началото. Реших да не се ебавам и си хванах метрото на обратно. И по-добре – в метрото така ми прималя…

Прибрах се към два часа следобед. Тя беше отметнала повечето молове по бързата процедура, така че отидохме да хапнем

Днес ще ходим на плаж, пък ако ще и жаби да валят.

Станах много изморен. Хич не успявам да се наспивам тука. Пробвах да си направя сутрешната, гимнастика, но се отказах след третото повторение. Майната му, ще се кълча на плажа.

Хапнахме набързо и започнахме да гласим багажа. То не че има много багаж. За пръв път от страшно много години отиваме на плаж само двамата. Което изисква специално внимание, защото ще си оставим багажа без да има кой да го гледа, докато се плацикаме. Така че изтърбуших от раницата всичко, прибрах фотото, документите и телефоните в сейфа на стаята и взех само малко пари, личните карти и картата за стаята. В случай, че останем без лични карти – имаме паспорти в стаята. Всичко е по две, мамка му…

Уж не сме се помотвали много, а пристигнахме на плажа към десет и половина. Морето все още е развълнувано, но не е като вчера. Водата е топла. Всъщност обичам вълните, когато са до около метър. Времето е относително перфектно – леко облачно, колкото да не препича. Вятър почти няма, само колкото да раздвижи въздуха, да не е задух. Температура – към трийсетина градуса.

Наехме си два шезлонга и чадър (всичко по четири евро) и хайде във водата. Снимки нямам, защото не съм вземал фотото този ден. Но беше много приятно. Плажа, както вече казах, е много широк. После в морето се влиза доста спокойно – първите двайсетина метра водата и е под кръста. Е, без да броим вълните.

По някое време реших, че съм събрал достатъчно сили за да си довърша гимнастиката. Отидох малко по-назад в ненаселената част на плажа и се отъркалях в прекрасния, ситен и чист пясък (3+8/15/20). Огромната пясъчна площ се почиства машинно всяка вечер (личи си по шарката сутрин) и ръчно през деня – обикалят хора, които събират всяко боклуче в едни мрежички. Евала.

Към два часа следобед решихме, че е време да похапнем. Извадихме предварително приготвените сандвичи (има и капанчета край плажа). После направих Голямата Грешка. Заспах на шезлонга.

Събудих се час и нещо по-късно и установих, че
– всичко облаци са изчезнали
– сянката на чадъра се е преместила
– аз съм изгорял.

Минахме за последно през морето. После – метрото и обратно в хотела. Тя ме намаза с някакъв крем. Това малко помогна на горящата ми кожа, но не за дълго.

Все пак денят не е напълно загубен. Близо до хотела е катедралата на Влаенсия (Catedral de Santa María de Valencia), която има висока кула (Torre del Micalet), достъпна за туристи. Още първия ден и хвърлих око, но тогава Тя каза, че 202 стъпала са твърде много. Сега ще отида сам.

За изкачване на кулата взимат 2 евро. Не че има асансьор или нещо – само добрата стара вита стълба. Двеста и две относително стръмни стъпала.

И какъв то съм си припрян, пристигнах горе доста задъхан. А гледката ми отне и сетния дъх! Целия град – като на длан. При това от сграда, просторена преди близо шест века!

Катедралата, погледната откъм кулата

Валенсия, изглед отгоре

Населението горе

И аз

Имах късмета да чуя отблизо и гласа на Голямата Камбана (Micalet) – седем тона и половина, която бие на всеки час в последните четиристотин седемдесет и пет години. Всички качили се на терасата подскочиха щом камбаната запя 🙂

После се прибрах в хотела и излязохме да вечеряме. Ох, толкова сме изморени и двамата… Денят приключи към 23 часа.