Master Yavor from Tryavna

Пътуването е хубаво нещо. Това да посещаваш невиждани градове, да се гмуркаш, па макар и за кратко, в чужди култури, е чудесно преживяване. Е, круизния кораб има някои един неизбежен проблем – трябва да отплава. Това силно ограничава свободата на действията ти не брега, защото имаш краен час. А с тези късни вечери и още по-късни барове, ранното ставане определено е проблемно, което още повече скъсява времето за обиколки по брега.

Слязохме от кораба към 9:30. Марсилия си има истински терминал, но е доста далеч от града. Освен организираните екскурзии, MSC бяха осигурили и shuttle bus от кораба до центъра на града срещу 16 евро на калпак. Относително изгодно, както установихме по-късно.

Първоначалният ми план беше да вземем такси до Notre Dame de la Grade.

Да огледаме града от високо и там да тръгнем да пешеходстваме. Не знам защо в последния момент се навих да започнем от Palais de Longchamp, но се оказа успешна идея.

Още първия ни сблъсък с френската цивилизация ме изнерви. Чувал съм, че са шовинисти, вирят си носовете и отказват да говорят на други езици. Но да дойдат таксиджии да посрещат круизен кораб и нито един от тях бъкел да не отбира от английски – това ме издразни. Толкова да не полагат никакво усилие… сякаш туристите са длъжни да се съобразяват с тях, а не обратното. И не като да искам да знаят чешки, примерно (или български). Все пак английския е де факто международен, всяка туристическа дестинация обслужва поне и на английски. Не и франсетата. После с досада установих, че и из града всичко е надписано САМО на френски. Бля!

Според GPS началната ни точка беше на почти 8 километра птичи полет от кораба. В неделя, обаче, тарифата на таксито е една сурвакарска… или поне за наивните туристи. 2.20 на километър, плюс първоначална такса, плюс крайна такса – ето ти 25 евро. Гадост!

Влязохме в парка да се размотаем. Мисля, че вече на всички е ясно, че обичам да скиторя из парковете. А в Марсилия те са малко кът. Може би за това се почувствах малко като на лекоатлетическа писта. Доста хора бяха избрали относително малката зелена площ за своя сутрешен джогинг. Но все пак беше приятно.

Парка е на едно малко баирче. То като цяло Марсилия си е на баири, но не ни е първия такъв град. Нямахме абсолютно никакъв план на къде да ходим, но от парка успяхме да мернем една катедрала в близост. Тръгнахме по Boluevard Longchamp за да открием и останалата част от нея. Не след дълго я открихме.

Вътре се извършваше неделната служба. Катедралата не е някоя мала църквичка, но бе пълна до дупка.

Всички вътре (всички!) припяваха на френски. Не го разбирам този език. Излязохме и се завъртяхме по площада

Продължихме надолу по La Canebiere, кажи-речи до старото пристанище

Имаше някаква абсурдна опашка за качване на някакъв кораб

Франсетата си имат и електрически микро-автобус

От там се виждаше и мечтаната ми цел – Notre Dame de la Grade – на едно баирче нагоре. вещото ми планинарско око прецени, че можем да се качим за по-малко от час. Обаче Тя мерна спирка на автобус 60, който отива точно до там (благодарим ти, Triposo). Изчакахме не повече от 10 минути. Разбира се, шофьора не знаеше бъкел английски, но думата ticket трябва да си е все същата. Но не ми стана ясно защо отказа да ни продаде – просто метна изнервено да влизаме навътре.

Автобуса доста се претъпка. Като пое по завоите и баира нагоре, беше голям екшън. Това си е нормална линия на градския транспорт, но предвид крайната му спирка беше пълен почти само с туристи. Автобуса спира на паркинга току под катедралата.

От горе се открива гледка към целия град

Това е замъка Ив (познат ни от романа на Александър Дюма)

Цялата тераса на катедралата беше облепена с тези благодарствени плочи:

Надолу слязохме пеша.

На пристанището забелязахме някакъв пазар и се разходихме из него. Характерното за Марслилия са магазините и сергиите за сапун

Стигнахме до кметството. Марсилия е Европейска столица на културата за 2013. За това са и всичките тези фьешън статуи тук-там. Встрани от кметството, обаче, имаше едни много хитри пластики – хора, с липсващи големи части от тялото:

От там забихме из разни малки и по-големи улички в посока горе-долу към кораба. Не че имахме идея да стигнем – твърде далече е, бяхме каталясали, а и пътя въобще не е пешеходо-пригоден. Но не ни се даваха и още 25 евро за такси. Бяхме видяли, че има автобус на градския транспорт (номер 35), който отива до около терминалите.

Намерихме му началната точка и се качихме. Билета е 1.80 на човек. Имаше и други будали като нас. Няколко километра извън града шофьора имаше смелостта да спре на поредната спирка и на чист френски да обясни нещо, което ние разбрахме като да е спирката за круизните кораби. Слязохме – малко на риск, но винаги можем да хванем следващия. Ориентирахме се също на добра воля. Надуших безгрешно пътя до кораба.

Като цяло стигането с градски транспорт е възможно, но никак не е удобно. От спирката до терминала има 1.5-2 км, без много много тротоари.

Качихме се на кораба, директно на Бора Бора, и се натъпкахме здраво.

* * *

Тази вечер слънцето рано-рано се скри зад облаците. Помислих си – язък, останах си без залез.

Да, ама петнайсетина минути по-късно слънцето се показа изпод облаците и направи страхотно представление

Водата, като застинла лава

* * *

Това е последната ни вечер на Splendida. Време е да накупим сувенири, които ще ни напомнят за прекрасното преживяване. На седма палуба има нарочен сувенирен магазин. За съжаление няма от точно тези чашки, които аз колекционирам. То така или иначе аз натрупах не малко от нашите обиколки.

Тази вечер излезе силен вятър. Малко преди вечеря беше към 80 км/ч. Кораба се поклащаше осезаемо. После може би се позасили. Докато вечеряхме, на моменти беше леко некомфортно. Не че масите подскачаха или чиниите се пързаляха – не, просто едно слабо, но настойчиво и постоянно люшкане.

Пък и по принцип нямахме много настроение на масата. Всички бяхме изморени – от твърдоглави французи, но и от тази седмица постоянно обикаляне тук и там. А и на всички ни е ясно, че приказката отива към своя край. Обсъждахме кой кога ще лети, от кое летище и т.н. Е, търкулнахме и по някой майтап, но не беше като предишните вечери.

След вечеря всички се запътиха директно към каютите. Трябва да си нагласим багажа и да го оставим в коридора преди 2:00 – тогава ще минат да го съберат. Вероятно няма да се видим повече.

следва продължение…

Въпреки че Splendida има 15 пасажерски асансьора (от общо 25), предпочитах да се движим по стълбите. Асансьорите стават доста натоварени, особено когато има нещо да се случва – да кажем закуска, обяд, вечеря, театър и т.н. От друга страна, качването и слизане по стълби лееееекичко заглушаваше досадния глас в главата ми, който мърмори че не било правилно да преяждам четири пъти на ден и да мръхтя през другото време. Пък и когато си на десетия етаж, си еднакво отдалечен от Bora Bora (14-ти) и La Reggia (6-ти), където ни се случваха повечето хапвания.

Днес станахме в 7:00 и закусихме относително рано, за да имаме повече време за мотане из Генуа. По разписание кораба акостира в 8:00 и отплава в 18:00. Както вече бяхме установили многократно, разписанието се спазва стриктно – особено за потеглянето.

Пристанището в Генуа е кажи-речи в центъра. Освен това имат истински пътнически терминал – първия който виждаме след Барселона. Това си е едно удобство, което не е за пренебрегване.

Тук е и едно от местата, за които организираните екскурзии са най-малко. Просто близо до пристана има толкова много за гледане, че не си струва.

Още излизайки от терминала едни учтиви девойки ни продадоха билети за обиколка на града с открито бусче (12 eur).

Не е голямата работа, но става за запознаване с центъра на града и набелязване на цели. Тура е с аудио гайд и продължава около 40-50 минути. Приключи точно пред Аквариума, който беше и една от двете ни основни цели.

Аз малко се разочаровах от този аквариум. Сътрапезниците разказваха с голям ентусиазъм за чудесата на Oceanographic във Валенсия, който пропуснахме. Тук, в Генуа, има наистина голямо разнообразие, но не е представено … хм… туристически. Просто минаваш край едни по-големи и по-малки аквариуми с различни рибки (с надписи отгоре кое какво е, все пак) и това е. Няма шоу, няма емоция. А входа е 23 евро на човек – сериозна сума.

После имахме късмет да отметнем и другата цел, която мъгляво си бях отбелязал като nice to have – испанския галеон „Нептун“. Всъщност той е простроен през 1985 за филма „Пирати“ на Романн Полански. Над ватерлинията е точно копие на галеон от 17 век, а отдолу има нормални съвременни двигатели. Оказа се, че е току до аквариума.

Входа е 5 евро. Ние го погледнахме само отвън. После отидохме да похапнем пица в една крайбрежна пицарийка.

След като набързо отметнахме „запланираните“ места, започна Волната Програма. Забихме се из едни улички, ама от тесни – по-тесни. А такива в Генуа има много.

Вървяхме наистина безцелно, просто наслаждавайки се на градчето. И отново ни споходи късмета на туриста – без никаква идея от къде сме минали, стигнахме до Piazza De Ferrari

От там забихме по Via XX Settembre – нещо като величествена търговска улица. Стари, красиви сгради; надвиснали каменни произведения; красива мозайка по тротоара – и отстрани магазини като във всеки фьешън мол.

Шляхме се по нея няколко пресечки, докато стигнем до нещо като висока арка над главите ни.

Видях, че горе минават хора – макар и рядко – и предложих да намерим от къде, аджеба, да се качим. Така се забихме безнадеждно по едни чукари, докато не се озовахме най-неочаквано на Piazza Corvetto.

Това беше още едно от местата, които си бях харесал на експресния бус-тур и отхвърлил като твърде далечни за достигане пеша. Но ето че го достигнахме съвсем случайно. Но с това невероятния ни късмет не се изчерпа. На този площад се събират поне 5-6 улички, а ние решихме да тръгнем по най-неоткриваемата сред тях. Почти нацелихме посоката, когато една възрастна лелка ни попита на развален английски
– От къде сте?
– България.
– Ау, имам много добра приятелка, която е от България. Там е много хубаво.
– Да, прекрасно е – отговорих без капка свян (все пак сме се забутали в Генуа, вместо да си седим в прекрасната България).
– Мога ли да ви помогна с нещо? Какво търсите?
Обяснихме къде искаме да се озовем и ни даде точни инструкции. Не че е сложно, ама се минава наистина през най-мижавата уличка (Santa Caterina). Щяхме да се помотаме бая докато я нацелим. После попитахме и къде има супермаркет, че от поне час искахме да си купим някоя хладна вода. Лелката ни упъти към един ултра-скрит Крфур само на стотина метра от там. Е това нямахме НИКАКЪВ шанс да го открием – повярвайте, наистина е скрит. Минава се през една забутана уличка, после през двора на една църква…

И така, разделихме се с много благодарности. Заредихме с две бутилки вода и се насочихме към Via Garibaldi. Там има струпване на красиви сгради – поне десетина Palazzo di Незнам-кой-си.

После се озовахме и на Piazza Della Nunziatta – още едно от местата, забелязани от бусчето. По това време и двамата бяхме сериозно каталясали и се запътихме към кораба.

* * *

Генуа ми хареса. Хубаво, спокойни градче. Вярно, доста баиресто, но мен това не ме притеснява – всеки завършил в ТУ Габрово е обръгнал на баири. В Генуа усетих някакво спокойствие, което не открих в другите градове, през които минахме. Знам, че бяхме там само няколко часа и няма как да усетя истинския пулс на града, но смятам, че това е място, на което с удоволствие бих живял.

Вечерта водата беше невиждано спокойна. Нямаше и най-малък полъх. Морето изглеждаше толкова гладко, сякаш не е вода а някаква мазнина. Исках да снимам залез над тази вода, но облаците над хоризонта скриха слънцето преди то да се доближи до водата. Остана ми надежда за следващата, последна вечер.

След вечеря отидохме да пийнем в The Aft Lounge – отново цялата маса. Беше много весело. Като цяло се заформи добра компания. Другите две семейства са далеч по-опитни пътници от нас, обиколили къде ли не. А и са приятни събеседници. Жалко, че дните ни (като компания) са преброени. При това – съвсем буквално.

През нощта е валял пороен дъжд. Така и не съм го усетил

следва продължение…

Днес кораба акостира в Civitaveccia. Това градче се води „пристанището на Рим“ – понеже Вечния град не е съвсем на морето. Въобще не ми се говори за организираните екскурзии – от 46 евро на човек (което включва просто транспорт до Рим), до обиколки за по 80-116 евро на човек. До колкото разбрах, до Рим се стига за около час с влакче, което пътува доста редовно – за който иска да го посети. Цената е около 16 евро двупосочно, и включва билет и за градския транспорт в Рим.

Но ние нямахме никакво намерение да ходим там. Град като Рим си иска доста време (както направихме с Барселона, например). За няколко часа не може да се разгледа. За това закусихме полечка, изчакахме организираните групи да се изнесат и към 10 часа излязохме да се поразтъпчем. Отново имаше осигурен автобус от кораба до изхода на пристанището, което си е кажи-речи до центъра на градчето.

Този град е бил почти напълно разрушен по време на втората световна война. Само тук-там има останали части от стари сгради, които са интегрирани в новите:

Пошматкахме се час-два. Единствената ни цел беше да намерим аптека, което не е трудно веднъж като намериш „главната“ улица. Освен това иска да открия някъде wifi, за да си стоваря спомените, описани в таблета, в облака. Че ако пак си загубя таблета, поне те да останат. За щастие намирането на wifi се оказа много лесно – има го по повечето площади, при това free.

Случайно минахме и през един пазар. И тук има много морски деликатеси, макар да не може да се сравнява с Барселона. Все пак тук си е едно малко градче. Дори хората не се притесняват да си простират гащите по улиците

След като на купихме необходимите илачи, се върнахме на кораба. Край басейна на 14-та палуба имаше много свободни шезлонги – повечето хора са на брега. Поглезихме се с по един сладолед от сладоледаджийницата в аква парка (3.20 евро). Между другото, изрично прочетох някъде, че бакшиши не се дават на кораба. За това пък към цените в ресторанти, барове и кафета се добавя 15 % „service tax“ – което си е кажи-речи едно ДДС, само дето цената е обявена без него.

Като дойде време за стабилно похапване, реших да се поглезим с посещение на Santa Fe Tex Mex ресторанта на седмия етаж. На отиване минахме през

Sports bar

L’Enoteca

Използвах случая да ги снимам празни. Ако се чудите колко бара има на кораба – аз преброих 17, като поне в четири-пет от тях има музика на живо вечер. Плюс пет ресторанта, амнайсе магазина, театър, 4d кино и разни други – винаги има какво да се прави. А, да, има и три басейна, хикс джакузита, водна пързалка…

Та така, отидохме да похапнем тексаско-мексиканска храна. Цените са прилични – 4 евро за предястия и салати, 8 евро за основните ястия. Но ни очакваше изненада. За разлика от другите ресторанти, където храната е много вкусна, но порциите са малки (не броя Bora Bora, защото там всеки товари колкото си иска), тук в „платения“ храната е и вкусна, и обилна.

Още със сядането ни оставиха една купа тортиля с три сосчета – за добре дошли.

Поръчахме си Nachos за Нея

И супа Azteca за мен

Btw, супата беше доста серт. То си пишеше в менюто, де – spicy.

За основно Тя си избра Fajitas

А аз, като отявлен месоядец – Bandera de carne.

Изобщо не бяхме подготвени за количества, които ни донесоха. Само в моето ястие имаше свинска пържола, телешка пържола, агнешко ребърце, наденица и гарнитура – запечени чушки и лук.

* * *

Следобед се отдадохме на така любимото ни мръхтене. Даже бях решил да отида да се по плацикат в някой от басейните, но ме домързя.

Вечерта нямаше и театър, така че отидохме направо на вечеря. И понеже дружинката ни взе да става задружна, след вечеря всичките отидохме да пием по някой друг коктейл/бира/вино в La Purla piano bar. Отиде до към 1:00 часа.

следва продължение…

Тунис е относително далечна дестинация – пътя е доста. За това разписанието за този ден е малко по-различно. Кораба акостира в 7:00 и отплава в 14:00. С други думи в този ден няма време за излежаване.

Този ден Тя се почувства значително по-добре. Станахме още в 6:30. Към 7:00-7:30, докато кораба се промъкваше бавно към дока, ние закусвахме в Бора Бора. Тунизийците ни спретнаха изненада за добре дошли. Още докато завързваха въжетата, от „терминала“ излезе квартета по посрещането (тъпан, барабан, и двама духови) и изсвири няколко неща за добре дошли. Синхрона им не беше много добър, но пък се стараеха от все сърце – щом ги чувах добре чак на края на 14-та палуба…

След закуска облякохме възможно най-леките дрехи и тръгнахме да излизаме. Още от Валенсия ни бяха дали да попълним едни картончета за вход в Тунис. Бюрокрацията е сведена наистина до абсолютния минимум. Никой даже не ни иска паспорти (все пак са задължителни, ако стане нещо).

Днес екипажа се беше постарал да ни изпроводи с настроение. На слизане към долните палуби срещнахме еди пич с пижама на MSC, който доста комедийно ни упъти към изхода, мятайки с една възглавница между две прозявки. Намек за това, че тук по разписание се става рано. Долу пък, на изхода от кораба, друг служител на MSC беше навлякъл едно дебело яке и шапка, и навираше на пасажерите един плакат „Welcome to Alaska“ 🙂

Терминала е малък и всичко е супер уредено. Хората с платени екскурзии (40-60 Eur на човек) излизат през един изход и се качват на автобусите. Ние се насочихме без проблем към изхода, на който пише Taxi. Там, още в терминала, си има гише, на което казваш къде искаш да те закарат и ти дават един „формуляр“, на който ти отмятат маршрута. После минаваш да ти ударят еди печат на картончето, което са ти дали от кораба – и готово, добре дошли в Африка. Отвън си има уредник който те качва в таксито. Нашата разходка беше 40 евро, като се плаща на края. Шофьора те доставя където искаш и чака колкото трябва. Абе култура.

Най-посещаваната екскурзия е до Картаген, после Сиди Боу Саид. Ние поръчахме на таксиджията да кара първо към селото, за да изпреварим тълпите. Получи се добре. Междувременно той ни заръча хиляда заръки ако купуваме нещо – да се пазарим. Когато спира кораб в залива, цените се вдигали безбожно. Такива са правилата на играта. (На мен пазаренето не ми е силната страна, но без много зор смъквахме всички цени на половина). Разбира се, приема се евро.

Сиди Боу Саид е малко селце на петнайсетина минути от Ла Гулет (пристанището на град Тунис). Това с едно раздрънкано Поло, което таксиджията настъпваше смело. Селото е известно е с бяло-сините си къщи и пазарната си улица. Понеже пристигнахме доста рано (8:30 корабно време, 7:30 местно), повечето търговци още не бяха разпънали сергиите. Е, имаше някои ранобудници, които успяха да ни отмъкнат да минем през техните дюкянчета. Ужасно са приказливи, не кажеш да ги накараш да млъкнат. Такава им е професията, де.

Открих един начин малко да ги стреснеш и да се откачиш от тях – говоря на Български. Предлагат ти English, Spanish, France, Italiano, Руский… Големи са полиглоти. Но Български не знаят.

След като се откопчихме от търговците, съвсем умишлено се забутахме из уличките на селото, далеч от пазарната. Селото е на един хълм и ние малко по малко се качихме до най-високата част. Не че има някаква гледка отгоре, но самото предвижване из сокаците беше приятно. Има много характерни врати на къщите, огради, много цветя. Всички къщи са бели, и всички врати, прозорци, огради и т.н. са сини. Имаше само една жълта врата – сигурно е на кмета 😉

От едно местенце успяхме да мернем и кораба в далечината.

Час и половина по-късно се върнахме при таксито и потеглихме към Картаген. По пътя видяхме резиденцията на президента. Таксиджията хич не го обичаше. Каза, че вече нямат диктатор. Но президента не бил стока. Само се размотавал насам-натам из чужбина. То като че ли след свалянето на диктатор е много трудно да се издигне някой свестен. Още по-трудно е хората, натоварени с толкова мечти, да го харесат. Това си го знаем от собствения опит.

Билета за вход в големия музей на Картаген е 10000 динара на човек (5 евро). Вътре има доста останки от римско време, някои от тях използвани съвсем безобразно – за подови настилки или облицовка на дуварите. Имаше някои статуи без глави. Опитахме се да оправим тази грешка.

Помотахме се, пофотах. Много история има в Картаген, но не я поднасят добре.

След Картаген имахме достатъчно време да посетим и Медина – таксиджията ни препоръча, имало огромен пазар. Но ние не сме дошли за шопинга, а и настоятелните търговци тук ме поизмориха. И въобще, сблъсъкът с тунизийската цивилизация, толкова различна от нашата, ми дойде в повече. Като цяло, и в Сиди Боу Саид, и в Картаген, има доста мръсотия. Доста е… неподредено. ОК, добре е да се посети, но определено не бих искал да живея на такова място. Тунис е едно от онези неща, които трябва да се поемат по малко – поне докато свикнеш. Прибрахме се в кораба, отново преди тълпата, за да похапнем на спокойствие.

Всеки път на влизане в кораба се минава проверка като на летище – торбите минават през рентген, а хората – през метален детектор. Освен това още на излизане има едни предупредителни табели, че отвън алкохол не се внася. Ако имаш алкохол в торбата когато се прибираш, ти го вземат и ти го връщат чак когато слизаш на последното пристанище. Това, предполагам, е за да си купуваш от корабните запаси, на едни специални цени (4-6 евро за 40 грама). Друг интересен детайл е и че и на слизане, и на качване ти сканират картата. Така хем знаят кой е хартисал на брега, хем виждат дали си наистина ти – снимката излиза на монитора на проверяващия.

Това е снимка на един от безкрайните коридори на палубите с пасажерските каюти:

Към два без петнайсе кораба започна са бучи нещо със свирката. По принцип винаги я надуват при потегляне, но сега има още петнайсе минути. Излязох на терасата и видях причината -две рибарски лодки си ловят рибата на двайсетина метра от нас. Доста смело. Виждал съм какви вълни и въртопи предизвиква нашето прасе при потегляне, особено като тръгне да върти на място. Обаче рибарите не разбраха намека, докато не отиде пристанищната охрана с един скутер да ги изгони.

Десетина минути преди отплаване по уредбата взеха да призовават (на руски) госпожа Татяна незнам-коя да се яви на рецепцията, или поне да им се обади на тел 99. Повториха до три пъти през 2-3 минути. Предполагам, че според данните на входа не се е прибрала.

Отплавахме точно в 14:00. Петима Петка на чакат – еле пък пет хиляди. Последното нещо от Тунис, което фотнах, е този неизвестен стадион близо до брега.

* * *

Следобед излезе вятър – около 14 м/с или към 50 км/ч. Кораба също потегли по-бързо – малко над 20 възела. Тези двете доведоха до леко, но почти постоянно поклащане. Не знам с какво да го сравня. Доста по-малко е, примерно, от влак. Не е неприятно. Няма нищо общо с пиратските филми 🙂

Вечерта пак посетихме театъра. После отидохме на един от многото барове да изпием по един коктейл (3.70-4.50 евро за безалкохолен, 5.50-6.70 за алкохолните). Както вече бяхме установили, няма никакъв смисъл да ходиш в ресторанта преди уречния час за твоята смяна – просто не пускат и отпред става една опашка. Но като отворят, бързо се разтиква.

В ресторанта ни чакаше изненада: донесоха ни бутилката вино, което беше хартисало снощи. Прибрали го и ни го запазили. Браво на момчетата. Така и тази вечер Тя изпи чаша вино, както беше заръчал доктора.

След похапването се прибрахме и заспах като пън. На другия ден разбрах, че имало гръмотевична буря. Хич нищо не съм усетил.

следва продължение…

Днес кораба не спира никъде. Цял ден ще бъдем в открито море.

Сутринта се излежавахме до късно. С което пропуснахме закуските в La Regia (6:00-9:00) и във Vila Verde (7:00-9:30). За щастие Bora Bora е отворен почти денонощно. Затварят го само от 2:00 до 6:00.

По време на закуската Тя пак почувства болки и се прибрахме бързо бързо към каютата. Полегна, но болките не престанаха. Тогава решихме да посетим „медицинския център“ на кораба.

Медицинският център е забутан на четвърта палуба. Посрещна ни усмихнат доктор, поседнал на едно диванче. Обясних му какъв е проблема и той даде съвет. Няколко пъти каза, че ни съветва съвсем по приятелски. „Виж, даже не ставам от дивана. Просто си говорим“. Иначе трябва да ни вземе 60 евро. Не че ми е за шейсетте евро – даже си направихме такава застраховка преди да отлетим – но решихме да последваме простите му съвети. Ако не помогне, поръча да слезем за обстоен преглед в 16:00 часа, когато в кабинета ще има и хирург.

Минахме през „аптеката“ на шестия етаж. Всъщност аптека е силно казано – по скоро рафт с различни видове лекарства, сбутан в едниния край в магазина за алкохол и цигари. Искрено се надявам да помогне.

После – хайде пак в каютата. Тя на леглото, аз на терасата.

* * *

Има нещо адски успокояващо в гледката от терасата. Без значение дали си чета книжка, записвам си спомените, цъкам на Plants vs Zombies 2 или просто си мръхтя. Безкрайното море във всички посоки; вълните десет етажа под нас; непрестанното, уверено движение на кораба напред, без да трепне… Всичко това ми действа адски добре. Много се радвам, че прежалих няколко евро отгоре за каюта с балкон. На този балкон мога да изкарам месеци.

Повечето хора се блъскат по горните палуби, покрай басейните, джакузитата и другите атракции. На мен ми е добре тук. Това е почивка. Топлият, леко влажен полъх на вятъра – а не вкиснатият бирен дъх на непознат чичка. Шума на вълните, а не врявата на стотици хора. Безбрежното, в най-буквален смисъл, море около нас – а не захабените стени на поредния созополски бар.

И цялото време на света. Без задължения. Без разписания. Без имейли. Дори без покритие на GSM.

* * *

На похапнахме във Villa Verde. Едно от удоволствията на круиза е прекрасната храна (макар и в малки порции). Да, блок масите на Bora Bora са отрупани през цялото време. Особено по обедно и вечерно време, има разнообразие, което може да се конкурира с всеки All Inclusive. Но истински вкусната и разнообразна храна е в ресторантите. Там всеки ден опитвам неща, за които не съм и подозирал.

Само салатите им не струват – предимно рази зелении: рукола, айсберг, цикория и т.н. 🙂

* * *

След още малко мръхтене в каютата, отидохме да видим истинския доктор. Оказа се „наш човек“ – сърбин. Много усмихнат, приветлив, нищо общо с фелдшера от сутринта. 82 евро по-късно се върнахме в каютата – с диагноза, лекарства, и най-вече, успокоени. Тя легна да подремне, а аз излязох на разходка из кораба.

На 16-та палуба има много красив панорамен бар. Освен това има 4D кино (6 евро) и… F1 simulator (8 евро).

Там разбрах три неща
– хич не им е леко на пилотите
– изобщо не ставам за пилот – вземаха ми по почти половин минута (!) на обиколка
– болида не е предвиден за чепици 46 номер.
Но ще опитам пак, може би на бос крак.

Вечерта Тя се чувстваше достатъчно добре и посетихме театъра. Представлението – Coney Island – беше приятно, разнообразно поднесено с мерак. Още преди да започнат имаше една група „официални бъзикчии“, които се разхождаха из публиката и подгряваха настроението. После самото представление предизвикваше бурни овации на всеки 2-3 минути. На края представиха анимационния екип, отново с много вкус. Абе не се бях смял така отдавна.

След това се прибрахме във каютата и се спретнахме за официалната Гала Вечеря. За другите вечери дънки и една спортна ризка, че даже и по-спретната тениска, не са проблем. Но за гала вечерята всички пасажери се бяха стъкнали. Не чак с фракове и тем подобни, но вечерна рокля за жените и риза и сако за мъжете (не малко и с вратовръзки). Храната отново беше на ниво. Имаше и официална церемония по представяне на екипа от кухнята: изгасиха осветлението и сервитьорите започнаха да влизат един след друг носейки специалните десерти – фламбе.

Ние прекарахме храната с бутилка хубаво червено вино. По препоръка на доктора – имало силен антисептичен ефект :-). В бутилката остана около една чаша, но с такова хубаво вино не си струва да се наливаш. Оставихме я на масата.

следва продължение…