Master Yavor from Tryavna

12:30
– До летището? – попитах аз
Единствения отговор на таксиджията беше отегчено повдигане на рамене.
Таксито потегли вяло и се вля в потока железни колесници по Ситняково. Навреме се усетих, че се опитва да ме прекара през задръстеното Цариградско. Казах „Минете по Шипченски“ – никакъв отговор. Но все пак се престрои вляво и зави на Румънското. Е, нямам нищо против мълчаливите таксиджии.

Не обичам обедно-следобедни полети
Когато излитам следобед, на практика си губя целия ден. Сутрин се въртя като муха без глава, без да мога да подхвана нищо сериозно.
Така се случи и днес. Излитам в 13:55. Доставих се в офиса малко преди девет, но не съм свършил почти никаква работа. Към 11:40 нарамих багажа и тръгнах да си хващам таксито. Бях на терминала съвсем малко след 12:00.

На security check посегнах да си извадя лаптопа от раницата и опа… лаптоп нямаше. Спомням си как го изключих преди да тръгна от офиса, но докато се помотам с последни уговорки съм забравил да го сложа в раницата. Майната му! И без това отивам на обучение, лаптоп не ми трябва. Имам си таблет и телефон, мейли мога да чета и през тях.

Стоварих се на гейта в 12:20 – доста рано. Хем се зарекох да не подранявам, ама… Е, добре че имам книжки за четене в таблета. А мога и да започна записките, че съвсем буренясал тоя блог.

Другото гадно на полета по това време е, че няма как да обядвам. И, съвсем разбираемо, ми престърга докато чакам. Но аз съм гърмян заек, знам че сандвичите са абсурдно скъпи на терминала. Бръкнах в раницата и извадих една мазна баничка, специално поставена да запълни празнината до похапването на борда.

14:00
Най-после на борда! Самолета е доста нов А320. Чистичък, лъскав… Сякаш преди малко е слязъл от конвейра. А може би просто съм забравил колко чисти и хубави са самолетите на Луфтханза. Закъснението в бординга е не повече от 5 минути, така че ще излетим почти навреме.

Много се радвам, че вече всички (използвани от мен) авиокомпании признават използването на таблет във Flight mode дори и по време на излитане/кацане. Така мога да си чета книжка вместо да броя мухите, образно казано. А, мога и да си водя записките докато рулираме (pilot rulez!)

14:15
Ооох, мамка му! Отдавна не бях чувствал такъв дискомфорт при излитането. Всяко полюшване ме спича. Добре че бързо и лесно стигнахме над рехавите облачета и самолета се стабилизира.
За всичко това е виновен един пилот на България Еър, който преди две седмици ни прибра от Закинтос. Тоя авантюрист, видимо налегнат от мощна скука, явно не знаеше за какво служи доплеровия радар. Успя да ни прекара през всички облаци и въздушни ями. Имаше един-два момента, в който хората пищяха! Доста новичкия Ембреър 190 подскачаше като изтърван кон. Тъкмо се бях почувствал комфортно във въздуха, а веселия капитан успя да изрови старите страхове изпод рехавата пръст на 30+ спокойни полета за една година. Бих му пожелал да му излезе цирей на задника, но се опасявам, че може да почне да кара още по-бясно.
Сега е различно. Еърбъса е кажи-речи двойно по-голям (30 реда х 6 места =180 места, спрямо има-няма 90 за бразилката). А и пилота е германец. Това е Луфтханза. Дано само времето да се задържи добро…

15:05
Много съм се разглезил с тези едночасови полети до Виена. Нямам търпение да кацаме най-после. А не сме минали и половината. От ПЪРВИЯ полет.
Преди малко раздадоха санвичите. Странни, мазни, пълни с някакви зелении покрай тънкото резенче мръвка, но все пак вкусни.
Полета минава спокойно. От време на време подрусва лекичко. Толкова леко, че само на мен ми прави впечатление. Ако всичко продължи така спокойно, имам реалния шанс до края на седмицата пак да стана спокоен пасажер.

16:00
Вече сваляме надолу. Самолета на няколко пъти се по разклаща, но нищо сериозно. Сега предстои най-забавната част – половинчасово, бавно, внимателно слизане. Уви, небето под нас е доста облачно.
Междувременно аз успях да подремна към 30-40 минути. Което е невероятен рекорд за мен – до сега не бях спал в полет, по-кратък от 10 часа. Но напоследък изобщо не успявам да се наспя и си ми личи.

17:00
Искам да съдя капитан не-знам-кой-си за отнетото спокойствие по време на полет!
Приземяването беше съвсем обикновено, нормално. Тропне леко тук, лопне леко там, и толкоз. Което не ми попречи да го прекарам стиснал предната седалка с изпотените си длани, ужасен от всяко поклащане. Грррррр!!!
Пътуването с автобус, така характерно за най-голямото летище в Европа, този път сякаш беше някак между другото. Забих се в търбуха на терминал А и започнах да следвам стрелките за В. Така имах удоволствието да открия безпилотните влакчета, с които се запознах миналата година в Сан Франциско. Оказа се, че между терминали A/Z и B/C на летище Франкфурт се ходи с такова.
След това попаднах на най-мързеливия Security check, ever! Уж германци, а се помотваха маса време. Това е едно от многото места за проверка на ръчен багаж на това мега-летище. И на този, понеже не е много важен (connecting flights), са изпратили най-големите мърди. Разпъват си локуми те, хилят се, а ние – 5-6 човека от разни полети – чакаме някой да погледне скенера и да каже ОК.
Минах и покрай един Jumbo jet, който (ако се съди по хората около него) се товареше да отлита за Индия.

Така бавно и плека се озовах на гейт В28 около час преди излитане. Добре че тук седалките са много, а и по-удобни.

17:45
Абе всеки си измисля процедури каквито му дойдат. Първо ни помолиха да минем за Passport control, демек редим се на опашка за да ни сравнят данните на билета и на паспорта. И обратно на пейките. 10 мин по-късно се редихме на същата опашка, на същото място, за да могат същите хора да ни погледнат само билета (с червен печат „336 OK“) и да ни пуснат да влезем. Грижат се да не скучаем…
Самолета е дъртичък, но добре познат A319-100 с 25×6 места. В крайна сметка се натоварихме цели 15 минути предварително и сега чакаме да се уредим със слот за излитане.

19:00
Да се страхуваш от самия страх – ей това се казва гадна рекурсия. Докто рулираме по пистата, аз си представях ужаса на излитане. А излитането се оказа съвсем спокойно…
Докато се изкачваме, обаче, ударихме кофти облаци. Някъде около петнайста-двайста минута от излитането самолета се поклащаше като влак между Мездра и Враца. Точно тогава до мен пристигна лелката със санвичите.
– Cheese or chicken?
Пуснах предната седалка с едната ръка колкото да покажа с пръст, че не искам никакъв сандвич. По добре върви накарай това животно да спре да се клати, мамка му…
Пет минути по-късно пробихме облаците и всичко се успокои. Изведнъж осъзнах, че съм гладен. След дъжд-качулка: сандвичите вече са прибрани.

20:00
Обичам Lufthansa!
Приземяването беша чудесно. Вярно, с доста криволичене, но то не се усеща – за разлика от въздушните ями. О, толкова съм благодарен…

По какво се различава кацането на полет София-Лондон от полет Франкфурт-Лондон? Преди година писах, че колчем самолета забави скоростта на пистата, всички наскачаха и взеха да си ровят из багажа. Стюарда напомни, че светлината „поставете кланите“ не е изгаснала и всички трябва да седнат, но никой не го чу.
С германците няма такава работа. Самолета дори спря за минута-две, за да изчака нещо да мине, преди да продължи към ръкава. Нито един колан не щракна да се разкопчее.

Да видим сега как ще стигна до хотела.

Денят започна много прилично. Телефона ме събуди навреме. Няма го вече това нетърпение, тази тръпка вечерта преди полета. Няма го нервното недоспиване, събуждането по хикс пъти през нощта, подсъзнателното притеснение да не се успя и да изтърва полета. Не, дори напротив: спах си спокойно, като преди нормален работен ден. Все пак за последните десетина месеца имам над 30 полета. А това ми е десетата разходка до Виена. Нормален работен ден…

Изкъпах се и се избръснах. Нямам намерение да нося излишни неща с мен – като самобръсначка и аврършейв. Отивам за два дена, няма толкова да брадясам. В раницата на лаптопа съм метнал само чифт бельо и четка и паста за зъби. Като си помисля колко неща бях помъкнал при първата ми разходка до Виена – юни миналата година… Но бързо се научих на удоволствието да пътуваш само с ръчен багаж. Няма да чакаш на опашки за чекиране, няма да висиш докато ти излезе торбата… (АКО излезе)

Повиках таксито, облякох якето и излязох. Изобщо не чакам СМС. Един път есемеса го получих на средата на пътя за летището. Много хора не осъзнават, че SMS не е гарантирана услуга… Аз направо слязох. И късмет – излизам от входа, а колата тъкмо пристига.

Разбира се, в шест и половина сутринта няма много движение. Така че пристигнах на терминала за има-няма десет минути. Там късмета продължи да ми се усмихва. Нямаше никакви опашки на влизане, а за проверка на ръчния багаж имаше само 3-4 души пред мен. Така се озовах на гейт А1 маса време преди излитане. Но няма проблем – таблета е зареден с четири книги на Сергей Лукяненко.

* * *

За полета, честно, нямам какво да кажа. Сутрешните полети до Виена винаги са полупразни. Сутрин се лети с Еърбъс, а не с дъртите дребни Фокери. И винаги пристигаме няколко минути преди разписанието.

После си хващам CAT, U4, U6. Пътя до офиса го знам наизуст, изобщо не се оглеждам. Чета си книжката – „Нощен патрул“. Оказа се страшно увлекателна. Пристигнах в офиса навреме и се заех да пръскам чар и дибиейски знания. Доста се понаучиха там, и погромистите, и апп админите. Редовното поливане на благодатна почва с още по-благодатна река от знания, трикове и интересни случки от миналото, се изплаща. Вероятно и аз съм такъв човек, предразполагам ги и ми вярват. Два пъти правих няколкочасови презентации, но повечето е работа face to face. „Здрасти, Герхард! Какво бориш?“ „Майк, нещо интересно задава ли се в следващия рилийз?“ „Елке, нещо да е гърмяло напоследък?“ И така нататък, и така нататък…

Такива неща не могат да стават отдалечено. И най-доброто конферентна оборудване не може да замени личния контакт. И най-съвестно подготвената документация не може да се пребори с дългогодишното разбиране за базата като „black box“ (JABORAC).

* * *

Вечерта се помотах в офиса да прегледам пощата от София. Не трябва да я изоставям, че има странното свойство да се събира в огромни количества. Е, все пак оставих преглеждането на тасковетe за сутринта, на свежа глава.

Тръгнах си, може би, към седем (един час след края на работното време). Хотела, в който свикнах да отсядам, е на два-три километра. Обаче аз си хванах метро – чист мързел. Пък и в метрото мога да си чета.

Преди да стигна до хотела минах да вечерям в любимата ми турска пицария. Намира се на няма и стотина метра от Courtyard, точно срещу спирката на метрото. Стана ми много приятно като ме посрещнаха като стар клиент: „Wiener Schnitzel?“ Разбира се, винаги вечерям с това при тях. За десетина евро ми правят шницел, голям колкото десет инчовия ми таблет – при това доста вкусен и хрупкав. От цяло парче месо – не от мляно. А, и малка, но много вкусна салатка.

Продължих да чета докато си чакам вечерята. Дори докато ям. Антон Городецки е пич. Само дето често го налягат тежки мисли… Но не е ли така с всички ни.

Когато най-после стигнах до хотела, навън беше почти тъмно. В хотела също ме познават – идвам за девети път. Което не им попречи да ми извъртят ултра гаден номер.

* * *

– Господин Иванов! Опасявам се, че имам лоша новина за вас
Рецепционистката застана малко по-назад и гледаше виновно надолу като в евтина ученическа пиеса.
– Да, какво е станало?
– Изглежда сме overbooked и нямаме стая за вас.
Продължаваше да не ме гледа в очите. Честно, имах чувството, че всеки момент ще се разхили
– Това сериозно ли?
– Да. Ще ви настаним в друг хотел. Ще ви платим таксито…
Не можех да повярвам. Очаквах от някъде да се покаже скрита камера. А дамата насреща продължаваше да стои изправена и с поглед в килима.
Погледнах навън. Нощта развяваше мазните си повлекла из въздуха. За какво ми трябваше толкова да се мотая в офиса? А шницела можех да го изям след като се настаня…
Естествено, отказах таксито. Хотела, в който ме изпращат, е на другия край на… хм… на центъра. Само на десетина спирки с метрото и половин-един километър пеша.

* * *

Като цяло, след като ми се раздигна гадното настроение, оцених, че не е толкова зле. Първо, за пръв път видях хубавия син кафяв Дунав от Виена. Преди бях се разхождал само из по-най-централни части – Операта, Karlsplatz, Stephansplatz, Naschmarkt… То няма много време вечер след работа. А, и една зимна сутрин се разходих из непознати улички, но не знам в кой район са.
А сега отидох в тази част, в която тече Дунав. Корабчета, ала-бала.

После, хотела се оказа малко по-висока категория. Не стига това, ами и за пръв път ми беше досвидяло да доплатя за WiFi и закуска в хотела – обаче тая информация явно не се прехвърля, получих всички екстри. А на другия ден, вместо 20-25 мин пеша, стигнах пак за толкова, но с метрото.

* * *

На другата сутрин преживях поредната проверка на билет в метрото. Виенските контрольори имат различен подход от софийските. Ходят на големи глутници – 10-15 човека. И вместо да обикалят из влака, завардват всички изходи на една станция. Всеки, който излиза, трябва да си покаже билетчето. Естествено аз нямам билет – купувам си CAT Ticket с покритие за целия градски транспорт. Дори не го разпечатвам – държа си PDF-а на телефона и го показвам. В CAT влакчето го проверяват абсолютно всеки път със специално приложение на един iPhone, който си разнася кондуктора. Но хората в метрото не са толкова напред с материала. Проверяващия се пули, гледа, зуумва и мести картинката и на края ме пусна. „They’re not the brightest sparks“, както обясни след това един колега.

* * *

През деня продължих с евангелистската си задача. Направих час и половина среща за да разясня на апп админите как да гледат в Cloud Control. И – по-важно – как да виждат. На мен всичко ми се струва адски естествено, но на всеки, който гледа за първи път, му трябва време да привикне с идеята за семплите. И да осъзнае, че просто няма как да се следи и записва абсолютно всяка една заявка, която минава през базата. Поне за сега.

Тръгнах си от офиса като обикновено, към три и нещо следобед. Самолета излиза в пет и половина, има достатъчно време. Метро, метро, влак. Два-три етажа нагоре, проверка на ръчния багаж, паспорт и готово. Даже имах време да разпъна лаптопа да изпратя един отчет.

* * *

Обратния полет, уви, е с Fokker 100. Небето беше доста задръстено – и при излитане, и при кацане – и летящия холандец бая поиграваше. Чудо голямо, свикнал съм му. Кацнахме съвсем навреме в дъждовната София и се изнизах първи от летището.

На връщане не ползвам такси. Писна ми от вкиснати таксиджии, които ме гледат на кръв като се кача до Младост 4. Къс им бил курса: 8-9 лева. Последния, който сгреших да хвана от летището, даже започна да блъска по волана. От тогава си се прибирам с градския транспорт – нека висят цяла вечер, очаквайки „удобен“ клиент.

Наскоро постнах една заявка, която може да даде средното натоварване на базата по дни, седмици и месеци. Работи чудесно… докато не го пуснах върху RAC база.

При RAC има по един ред за всеки node и моята стратегия да вадя резултатите от предния ред водят до покъртителни резултати. Така че – ето новата, RAC-aware версия:

select trunc(this_day, 'MONTH'), avg(day_db_time), sum(cnt) scnt
  from (select this_day, count(1) cnt,
                sum(case
                       when snap_db_time > 0 then
                        snap_db_time/1000/1000/60/60/24
                       else
                        null
                     end) day_db_time
           from (select trunc(begin_interval_time) this_day, tm.snap_id,
                         value - lag(value, 1) over(order by tm.instance_number, tm.snap_id) snap_db_time
                    from dba_hist_sys_time_model tm, dba_hist_snapshot s
                   where tm.stat_name = 'DB CPU'
                     and s.snap_id = tm.snap_id
                     and s.instance_number = tm.instance_number
                     and s.begin_interval_time > add_months(trunc(sysdate, 'YEAR'), -24)
                     and s.begin_interval_time < trunc(sysdate, 'MONTH')
                     )
          group by this_day)
 group by trunc(this_day, 'MONTH')
 order by 1

Единствената разлика е, че внимавам кой instance е на предния ред, да не вадя някакви глупости. Работи чудесно и за single instance бази.

Рано или късно годината приключва. Трябва да се правят отчети, бюджети, трябва да кажем „нашите бази се държаха така и така през годината“. От къде да вземем тези данни?
Както съм казвал и преди, при нас пазим AWR репорти за доста време назад. Едно време смятах от тях как расте базата, за да си планираме storage; сега смятам и как расте натоварването.

select trunc(this_day, 'MONTH'), avg(day_db_time), sum(cnt) scnt
  from (select this_day, count(1) cnt,
                sum(case
                       when snap_db_time > 0 then
                        snap_db_time/1000/1000/60/60/24
                       else
                        null
                     end) day_db_time
           from (select trunc(begin_interval_time) this_day, tm.snap_id,
                         value - lag(value, 1) over(order by tm.snap_id) snap_db_time
                    from dba_hist_sys_time_model tm, dba_hist_snapshot s
                   where tm.stat_name = 'DB time'
                     and s.snap_id = tm.snap_id
                     and s.begin_interval_time > add_months(trunc(sysdate, 'YEAR'), -24)
                     and s.begin_interval_time < trunc(sysdate, 'MONTH')
                     )
          group by this_day)
 group by trunc(this_day, 'MONTH')
 order by 1

Това query е доста коварно. В крайна сметка дава средното натоварване (DB time) по месеци за последните 2 години, ако имате толкова awr данни. Който пази само месец, може да си го направи по дни.

Един от тънките моменти е, че DB time (както всяка системна статистика) е постоянно нарастваща величина, която се отчита от стартирането на instance. Заявката взема стойността от всеки snapshot и от нея вади стойността предишния. Ако случайно имате restart на instance, се получава отрицателно число - защото брояча започва от нула. За нуждата на грубата статистика такива данни просто ги пропускам, понеже ни се случват адски рядко и не могат да повлияят значително.

SQL> select sysdate, startup_time, trunc(sysdate-startup_time) Days_since_restart from v$instance;

SYSDATE   STARTUP_T DAYS_SINCE_RESTART
--------- --------- ------------------
05-FEB-14 19-FEB-13                350

Сумирам данните по дни, после взимам средната стойност за месеца.

Честно казано трябваше ми известно време за да осмисля и подкарам правилно заявката. Ако някой забележи грешка в нея, моля пишете в коментарите.

Събраните дании чертая в excel - една колонка за DB time, една за DB CPU (where tm.stat_name = 'DB CPU') и за сравнение - броя бизнес транзакции през месеца (за да покажа каква работа сме свършили реално). Много приятно е като изпратя на Големите Шефове как броя транзакции расте, а натоварването в БД почти не се променя. Има и месеци когато натоварването видимо намалява - чудесен пример за оптимизации. Примерно когато пуснахме result cache на някои заявки, веднага се видя в графиката; оптимизацията на процедурата за събиране на статистики също се усети. Добрите администратори винаги имат проблема, че тяхната работа не се вижда от мениджмънта, защото липсата на проблеми е трудно измерима. Една такава графика говори на език, познат за хората, които определят заплати и позиции.

Интересна графика се получава и от "първата производна" - нарастването за една година. "През януари 2014 сме направили Х% повече плащания спрямо януари 2013, а натоварването на на сървърите е нарастнало само с Y%". Всеки мениджър, който знае цената на Oracle licenses (per CPU) ще оцени такъв довод.

P.S. Версия на тази заявка, подходяща за RAC бази има тук

20.Септември, 7:00 българско време
Обичам да пътувам. Но това лято ми дойде малко интензивно. Дори и на мен. Събирането на багажа никога не е било проблем за мен. Но този път ми беше малко тегаво. Само десетина дена след голямата разходка „До Барселона и нататък“ пак трябва да събирам куфара. Може би за това го оставих за последния момент. Всъщност започнах да събирам багажа снощи малко след 9 вечерта.

Тази сутрин станах рано – в 4:20. Първата ми мисъл беше „Дали след 24 часа ще съм пристигнал?“ Би трябвало поне да съм приключил с летенето. Изкъпах се обилно, избръснах се, метнах няколко последни неща в куфара и викнах таксито. На летището пристигнах в 5:50 – точно както си бях планирал. Първият ни полет е в 7:10 (по разписание).

Точно като преди 3 седмици, и сега имаше огромна опашка на чекините на България Ер и почти никаква – на Луфтханза. За съжаление този път бях на грешната опашка. Полета ни до Амстердам е с KLM, на практика се изпълнява от България Ер. Колегата пристигна буквално 2-3 минути след мен. Наредихме се да си чекираме багажа. После ни очакваше ОГРОМНАТА опашка за проверка на бордните карти. Минаваше почти през целия терминал. Не съм експерт в това, но съм сигурен, че имаше поне 250-300 човека. ТОЛКОВА рано сутринта…

Следва security check, проверка на паспортите и сме на гейта. Всичко това ни отне един час. Не помня някога да съм висял толкова по опашки на нашето летище. Но все пак бяхме навреме – 20 минути преди излитане.

Още като видях че сме за гейт В3 се усетих, че ще пътуваме с автобус до самолета. Това, което нямаше как да разбера, е че ще започнат да ни качват в автобуса около 7:10. Закъснението е гарантирано още преди да отворят вратите на първия автобус. На най-куцото е, че имаме само около час и половина за прекачване в Амстердам. А Скипхол не е малко летище.

8:00 българско време
Разбира се, бординга не мина бързо. Освен че бяхме два автобуса, имаше и някаква патка с безумно голям куфар „ръчен багаж“ която сума време се сопаше на стюардесите че няма къде да го сложи. Освен куфара имаше и голямо палто и някакъв идиотски плюшен мечок (!). За какво, по дяволите, и е тоя мечок? Разправията, естествено, ни забави допълнително. Отлепихме от земята точно в 7:48. Това са 35 закъснение минути още в София. А никак не ми се иска да отървем връзката за Детройт. Дано полета да мине наред и на понаваксаме.

8:30 Българско време
Самолета е един относително новичък Airbus A319-112. Пилота ми направи добро впечатление още от излитането – супер плавно и комфортно.

Преди десетина минути почнаха да разнасят сандвичи. Доста дребни, но пък опаковани по два за всеки – един постен и един с малко месце. Това ми е първото ядене за този дълъг-дълъг ден (четири часа след ставането). Освен сандвиченцата имаше и по едно малко брандирано шоколадче „България еър“. Не е нещо голямо, но прави приятно впечатление.

Като цяло самолета и обслужването на България Еър не са лоши. Е, вярно, стюардесите са малко по-намръщени. И мърморят, дори сплетничат помежду си докато раздават храна, напитки и кафе. „Тая пак се ската, не идва да ни помогне“ „ми да, тя все гледа да се покрие някъде“. Всъщност може и германките да мърморят така. Но се усмихват по-убедително и не им разбирам какво си подхвърлят.

10:00 българско време
В момент би трябваме да кацаме, поне според разписанието. А самолета едва сега започна да се снижава. Имах някаква надежда, че е летял до последно на високо да навакса…

11:00 Българско време
Съвсем не – приземи си се съвсем нормално в 10:30 – с половин час закъснение. Вероятно насрещен вятър не му е позволил да навакса.

Летище Скипхол е едно от най-големите в Европа, а ние нямаме време за помотване. Оказа се, обаче, че физическото придвижване ни е най-малкия проблем. Още на излизане от ръкава ни посрещнаха поне десетина ченгета, правещи неочаквана паспортна проверка. Разбира се бяха учтиви. Въпреки бързането, и ние бяхме учтиви – обратното би ни струвало доста повече време 🙂

После открихме една машина, на която и показваш билета за следващия полет и ти дава инструкции къде да ходиш. За щастие нашия гейт се оказа относително близо – на 10-15 мин много бързо ходене. Тук, обаче, има опашка.

Не знам защо не ми се е случило при предното ходене отвъд голямата вода. Колегата каза, че е нормално. На гейта има едни бюрца и служители на G4S ни правят интервю – направо като за виза. Естествено, първо са бизнес калсата, priority check in и т.н. Ние чакаме

11:30 българско време
Интервюирането отнема време, особено за голям самолет. Добре че колегата се беше подготвил с разпечатка на билетите (вкл. тези за връщане!), разпечатка на хотела и на фактурата за OOW (изпълнява ролята на invitation).

Интервюиращият беше доста учтив. Също толкова учтив беше и пича, който ме обара най-старателно след като минах през машината за сканиране „на голо“. Разбира се, ръчния багаж отново мина през скенер. Интересно, че провериха и дали носим някакви течности. Това обикновено се прави преди навлизането в зоната с магазините и гейтовете. Ако си бях купил нещо от duty free-тата, как щяха да го приемат?

Чак след всички тия учтивости успяхме да се доберем до самолета. Airbus 330-300 e относително голяма птица. Вътре седалките са 2-4-2, което ни позволи да седнем оптимално: аз – до пътеката, колегата – до прозореца, и все пак един до друг, за да можем да си бърборим през дългия полет. Местата си ги бяхме резервирали през сайта на KLM поне 2 месеца предварително.

Самолета изглежда бая офрашкан. Седалките са доста захабени, „дистанционното“ за малкото 7-инчово телевизорче едва хваща.

12:30 българско време
Потеглихме в 11:45 българско време (10:45 местно), само с десетина минутки закъснение. Още 10-15 минути отне рулирането до пистата. През това време гледахме на телевизорчетата доста дълга и, признавам, доста забавна версия на мерките за безопасност. После самолета застана в началото на пистата и настъпи газта. Двигателите (само два) ревяха доста силно, но ускорението не беше никак впечатляващо. Имам чувството, че ни трябваха поне два километра за да отлепим.

13:00 българско време
Токъ-що раздадоха отчайваща порция храна. Всъщност храна е силно казано. Малка порция солетки (12 грама!) и още по-миниатюрна порция фъстъци (също 12 грама). Двете неща заедно ми се събират в едната шепа. Бях чувал, че американските компании хич не се престарават с храната на борда (този полет е operated by Delta) и се почувствах адски гладен. Все пак съм станал преди осем часа и половина. Представям си мрачната гледка на осем часов полет само с една шепа солети и фасъци.

13:30 българско време
727 км/ч спрямо земята, 160 км/ч насрещен вятър, температура -55 градуса, височина 36000 фута. Изминати 1200 км от Амстердам, остават още „само“ 5130 км (6:20 часа). Всичката този информация я има на персоналното телевизорче пред всеки. Има и филми, музика, игри полезна информация. Само дето „дистанционното“ (закачено на десния подлакътник, но може да се издърпва на кабелче) не е никак лесно. Някои от копчетата му изискват, повярвайте, огромно усилие.

Температурата в кабината, както и очаквах, не е много висока. Държат хладно да пестят от климатик. Добре че има одеалце, а и аз предвидливо съм се облякъл топло.

14:00 Българско време
Някъде южно от Исландия донесоха Истинско Ядене. Пиле с къри, салатка, хлебче, масълце, парченце чедър, крекери и бисквитка. Изядох ги за норматив – все пак съм станал преди почти 10 часа. След като похапнах, вярата в Доброто се върна в сърцето ми. За съжаление насрещния вятър не спира – 140 км/ч и ако продължим да се влачим така, ще кацнем с около 30 мин. закъснение. За щастие в Детройт имаме малко над 2 часа, трябва да стигнат.

15:00 българско време
Насрещния вятър поутихна – вече е едва 100 км/ч. За това сега се движим с 800 км/ч ground speed. Според прогнозата остават около пет часа до Детройт. Междувременно попълних стандартната бланка „К’ъв си ти и к’во правиш в нашата гостоприемна страна“.
Малко по-късно при 80 км/ч насрещен пилота настъпи двигателите и за няма и две минути вдигна на 37000 фута. Хич не мога да ги разбера как решават колко високо да летят.

16:00 българско време
Най-после преполовихме този полет. Още сме южно от Гренландия (все пак това е огромен остров), но ни остават под 3200 км. Вятъра поотихна още – едва 31 км/ч и шмулим с 854 км/ч. Навън е смразяващите -42 градуса (все пак сме на 11275 метра височина), а аз трепя ли, трепя зомбита . Текущата прогноза е да пристигнем в 20:38, което си е само 13 минути след разписанието. Ако ни хване попътен вятър, може и да подранил 🙂

17:00 българско време
Вече достигаме канадския бряг. При това на голяма „висота“ – 38000 фута. Вероятно поради разредения въздух успяваме да поддържаме 848 км/ч ground speed въпреки насрещния вятър от 115 км/ч.
Ако продължаваме така, ще пристигнем в Денвър преди 20:00 часа. Което ще е чудесно, но едва ли ще стане.
Преди малко минаха да раздадат безалкохолни. Надявам се след около час-два пак да дадат нещо за хапване. А между другото Брад Пит може само да ми завижда за избитите зомбита – Plant vs Zombies 2 е много забавна…

17:30 българско време
Самолета взе бая да се тресе. Погледнах инфото – 234 км/ч насрещен вятър, 764 км/ч ground speed. Това си е кажи-речи хилядарка. Височината още е 38000 фута. За съжаление всички щори са затворени и не мога да огледам какво има под нас. Според картата сме някъде над североизточна Канада. Остават около 1850 км

18:30 българско време
До колкото мога да преценя, намираме се на 300-400 километра северно от Монреал. Според картата ни остава около час и половина за последните 1100 км. В последните десетина-петнайсет минути самолета не спира да се лашка. Само преди година изпитвах неистов ужас дори от кратковременна турболенция. А сега успявам да си чета (и да пиша) без да ми пука особено. Явно всичко е до свикване.

19:00 българско време
Все още сме на 38к фута височина. Според картата остава около час до края на полета. Аз бих заложил на час и половина – все пак не може да се движи до края с 825 км/ч. Има да забавя, има и да снижава.
В кабината има раздвижване. Светнаха лампите – за да се посъбудят хората. Тръгнаха с количките, да раздават храна. Самолета си подскача, ама на кой му пука. Нямам търпение количката да стигна до мен 🙂

21:30 българско време
Започнахме снижаването около 19:20. Четиридесет минути по-късно, преминахме през последните рехави облаци и кацнахме – точно в 20:00. Това е около половин час преди разписанието.
Последва едно ходене из едни дълги подземни коридори. После стигнахме до паспортната проверка. Нямаше много хора – минахме за десетина минути. На мен ми удариха печат че мога да стоя до 13 декември. На колегата – до 10 октомври. Не ми стана ясно как ги измислят. Ние сме тук само до 28 септември.

След това си взехме багажа. Така е в щатите – дори и да си с прекачване, багажа е с теб. Минахме една супер лека митническа проверка, оставихме си отново багажа и около 20:40 бяхме готови. Може и да сме на далавера с двойното прекачване – със сигурност летището в Сан Франциско е претоварено в момента. Ако ни пуснат по някой ръкав като „вътрешен полет“, ще си спестим маса опашки.

Трябва да призная, че на всички проверки хората бяха ведри, дори приветливи.

В летище Детройт няма „бързи пътечки“ (хоризонтален ескалатор). Вместо това има ВЛАК! Вътре в терминала, за 300-400 метра те карат с влак! Ебаси мързелите.

Озовахме се на гейта поне час и четиридесет минути преди излитане. Разходих се наоколо и се снабдих с ракиени чашка за моята колекция. Остана да чакаме последния полет. Поне гейта е приятен – широк, с удобни седалки. Има даже контакти и дори USB за зареждане на телефони и таблети. А през прозореца от много близо се вижда писта, от която постоянно излитат самолети.

23:05 българско време
Излетяхме само с 15 минути закъснение. Това си е направо „навреме“. Самолета е един старичък Boeing 757-200, също operated by Delta. Няма телевизор за всеки, но има телевизори на тавана на всеки 4-5 реда. Обявиха, че ще дават „Великият Гетсби“. За звук – има изводи на всяка седалка. Ако нямаш слушалки можеш да си за купиш срещу 2 долара.
Интересното е, че в тази стара бангия са успяли да прекарат WiFi. Пробвах да се закача, по-скоро от любопитство. Обаче – ядец. 10 долара на час.
А, и както бях подразбрал предварително, полета не включва храна. Все пак е само четири часа и половина. Ако искаш, предлагаме сандвич с пуешко за 8.50 долара. Добре че съм предвидлив, та си нося кроасани и солети. Дано поне да дадат по една вода да пием.

23:45 българско време
Чувствам се толкова изтощен! Едва успявам да си събера мислите. Не мога да чета книжка, не мога да трепя зомбита… Двигателите бучат така приспивно…

0:30 българско време
Донесоха храната. Същите онези микро фъстъчки и солетки, както в предния полет. Но този път не са предястие – друго няма. Е, има, но се плаща. Хората наоколо взеха да вадят от торбите сандвичи и други предварително приготвени неща.
Поне успях малко да се поразбудя. А самолета поклаща доста приспиво. А понякога – поклаща доста.

1:00 българско време
Ladies and gentlemen, we’re rockin’ and rolin’ again, so please remain on your seats with seat belts fastened.
Признавам им, поне се стараят да ни повдигат настроението. Особено един стюард – дребен, усмихнат и много духовит. Евала.

2:30 българско време
Подремвам по някоя минута. Не е много удобно, обаче ми се спи зверски. Ох, веднъж да се доберем до хотела!

5:30 българско време
В хотела сме!
Оказа се, че самолета наистина спира на някакъв domestic терминал, на който няма проверки – абсолютно никакви(!). Взехме си багажа и се опътихме до табелите за BART. Те, обаче, съвсем подло ни отведоха до някакъв паркинг. След това от там взехме един air train, който обикаля между терминалите. И чак после си намерихме спиркат за BART.
За да не ни е скучно, BART-а спря четири спирки преди нашата и каза, че няма да мърда, щото имало „Police activity on 24th street“ – демек на следващата спирка. За щастие само 15-20 мин по-късно продължи и стигна успешно

Точно преди 24 часа потеглих с таксито от вкъщи 🙂