Ето че моят мъничък блог, който скоро ще навърши 200 постинга и има-няма 1-2 коментара на постинг, стана малко по-известен. Успях да постна нещо, което получи 8 коментара. Нещо, което явно е разбунило духовете, предизвикало е толкова силна реакция, че да накара 5-6 човека не само да четат, а и да напишат нещо.
Не само това! Дори станах постинг на седмицата в „Капитал Лайт” – иха! Ако го прочете моята учителка по български, която по милост ми пишеше петици за да не ми разваля успеха…
Само че това не съм аз. Супер тъпо е да цитират думите ми, които са пълна противоположност на моите вярвания и съм написал само като първоаприлска шега, БЕЗ да казват че това е точно такова. Шега. Лъжа и измама.
Сега ме хваща яд, че десетки, може би стотици, а защо не и хиляди хора ще прочетат моя текст в „Капитал Лайт”, ще въздъхнат тежко и ще си кажат „Хайде, още един отлетя”. Тъпо е. Да, нямам лиценз върху блога ми, защото нямам никакви претенции. Радвам се, че някой е сметнал че пиша толкова интересно, че да го публикува и на друго място. Има и линк към моя блог, за да може читател, който желае, да прочете още.
Но защо точно този пост? Изваден от контекста на целият блог, изваден от датата, на която е пуснат и отделен от следващия, който го опровергава, този пост е в разрез с моята житейска философия. Да, аз съм го написал, но НА ПЪРВИ АПРИЛ, for Christ’s sake!
Да взема да стана и аз песимист, а? Поне ще стана по-известен. Ако приличам на всички в стадото, ако стана мрънкач, всички ще клатят глави, съгласни с моите постинги, и ще коментират „Да, разбирам те, точно така…”.
Да бе. Как не! Мрънкайте си вие, и си се съгласявайте. Аз ще продължа да съм щастлив, напук на вашето мърморене. Ще продължавам да съм щастлив от това, което имам и на пук на всички няма да се спичам за това, което нямам. Яд ли ви е? 🙂
