Мар. 302009
 

Вчера се навършиха 10 години от както постъпих на работа в Стемо. В далечната 1999 година…

Как се случи това?

Представете си следната картинка: аз – студент първи курс в не-много-реномирания ТУ-Габрово. Изключително съвестен – със съквартиранта ми (Цецо) я сме пропуснали една лекция – я не (това през първата година, де). Живота ми не е охолен, но и не търпя лишения. Тогава нашите ми даваха по 20 000 (неденоминирани) лева на седмица и се прибирах вкъщи всеки уикенд.

Един ден (в началото на март) виждам на таблото в един от корпусите на университета следната обява:

Фирма Стемо търси да назначи
1. Програмист
2. Интернет сътрудник
Може и студенти. За контакти…

Не съм си търсил усилено работа, но реших да кандидатствам. Думите, които ме накараха да се пробвам, бяха „Може и студенти”. По това време нямах никаква представа с какво се захващам. Мислех, че може да ме вземат за „Интернет сътрудник”, което си представях като човек, който стои в някой интернет клуб на фирмата (от къде да знам, че Стемо нямат интернет клубове) и пуска нет на клиентите. Естествено, предполагах че ще вземам основно нощни смени, а през деня ще си уча.

На другия ден приключих университета към 15:00 – 15:30 часа и отидох в офиса на Стемо. Казах, че искам да попълня тестовете за програмист и за интернет сътрудник. „Ама и двата ли?“ – учучди се секретарката – „Няма да ти стигне времето…”. (какво пък толкова има да се попълва, се зачудих пък аз).

Е наистина не ми стигна времето. Не помня кой попълних първи, но за втория ходих на следващия ден. И толкоз. После – „Ще ви се обадим ако ви одобрим”.

Нека сложа още малко перспектива. По това време най-често използваното от мен средство за комуникация беше Булфон (за по-младите, това бяха едни улични телефони с карта). Ако някой искаше да се свърже с мен, най-бързо можеше да стане като се обади на домашния телефон на сина на хазяйката ми (а той през деня е на работа), който да и предаде когато се видят и после тя да ми каже на мен. Не много сигурна верига. За това аз оставих в Стемо телефона на майка ми като по-сигурен 🙂

Минаха 3-4 седмици. След първата предположих, че не са ме харесали; след втората се примирих, а към третата почти бях забравил, че съм кандидатствал. И нещеш ли една вечер баба Мара (хазяйката) ми съобщи, че майка ми се е обадила, да съм отивал на другия ден в Стемо за интервю. Ха!

Първи срещи

На другия ден се стъкнах, взех си дебелата дипломна работа от училище (бях писал програма на Borland Delphi 2 – докарах над 110 страници барабар с разпечатката на праграмата) и се стоварих във фирмата. Заведоха ме в една приемна и малко след това дойде Стефан Балтов – управител на софтуерната къща по това време. Каза ми, че съм на интервю за програмист и ме попита дали мога да покажа нещо, което съм писал. Аз това и чаках – извадих дипломната работа и я тупнах на масата. Добавих рецензията на Владо от ЦИУУ към СУ-София и една публикация във вестник „Наука и Техника”, в която пишеше, че аз и още двама съученици (споменатият ми по-горе съквартирант Цветан и най-близкия ми приятел в техникума, Юсеин) сме направили нещо много велико и печелим второ място в някакъв национален конкурс. Бая мижава работа, като го погледна сега. Но тогава наистина мислех, че е Нещо.

Колкото и смешно да ми изглеждат сега тези неща, явно Балтов е усетил, че ако не друго, поне съм нахъсан и имам поне малко опит. Както се сещате, през 1999 година не се срещаха много хора, писали на Delphi (който тогава всъщност беше популярен колкото е Java сега). Особено в град като Габрово.

Та Балтов се направи на впечатлен и отиде да донесе неговото най-мощно оръжие – някакви тестове на Borland. Не знам как съм се справил с тях, но явно е боло задоволително, защото в един момент повика и Христо Ковачев (изпълнителния директор) и аз разбрах, че тая работа ще я бъде.

Ковачев, от своя страна, прояви много добро разбиране и мениджърски подход. Обясни ми, че работното ми време може да е много гъвкаво (нали съм студент редовно обучение) и се поинтересува колко време, по моя преценка, мога да отделям за работа. Аз се бях прежалили за нощен труд в интернет зала. Така че това да съм Програмист, и то когато ми е удобно, ми звучеше като изпълнена мечта (в която дори не съм вярвал). Предположих съвсем трезво, че мога да отделям минимум 5-6 часа на ден. Кога мога да започна – ами веднага. След това дойде коварния въпрос какви пари искам. Аз не можах да измисля сума и се разбрахме да си помисля до другия ден (падаше се петък) и да дойда да оформим всичко.

Не знам дали мога да опиша еуфорията, която изпитвах. След като си тръгнах, изтичах до квартирата да си хвърля нещата и после до първия Булфон да се похваля на майка ми. И да я питам какви пари мога да поискам като part-time developer.

Тук е времето да хвърля още малко перспектива. Това всичкото се случва само 2 години след Виденовата зима. Икономиката не е кой-знае колко стабилна. Майка ми работеше като екскурзовод в музей, баща ми – строител (без много работа през зимата). Заплатите им не са били големи. По това време Трявна беше безкрайно западнал град с разбити заводи, висока безработица и никакъв туризъм. Аз – някакво студентче в първи курс. Истински програмист съм виждал само на картинка и ако и да е имало някакви норми за заплатите в бранша, няма начин да ги зная. Парите, с които се издържах седмично бяха 20 000 лева, още 20 000 ми беше квартирата. Вземах някаква стипендия за отличен успех, но не помня колко, а и я даваха 2-3 пъти годишно.

За това краткия семеен съвет доведе до цифрата от 100 000 лева заплата на месец, от която да започна преговорите.

На другия ден (отново след лекциите) отидох да се разберем с Балтов. Но без да ме пита той направо ми съобщи „С господин Ковачев решихме да ти даваме по 100 долара за начало. Можеш да започнеш от понеделник.”

100 долара? Това трябва да се е равнявало на поне 180 000 лева. И е било може би над 1/4 от семейния ни доход. Лелеее…

И така, на 29.03.1999 година аз започнах като „Програмист“ в Стемо ООД.

По това време не знаех какво е СУБД, не знаех какво е таблица, не бях чувал за Oracle. Но фирмата ми повярва и ми даде шанс. Шанс, който аз използвах много добре. Вярно е, че това което съм сега, съм си го изградил аз лично с много труд. Не съм „парашутист”, имал „чичо владика”. Работил съм здраво, работил съм и нощем, не съм се скатавал. През следващите години редовно си изкарвах в офиса до 8-10-12 вечерта (и по късно), даже имам някои случаи, в които съм стоял по цяла нощ, а после и на следващия ден, когато се налага.

Но имах шанс. Балтов и Ковачев ми дадоха шанса да се докажа. Да се развия. Да отида като никой и да стана Някой. Много съм давал на Стемо, но и много съм получил. И съм благодарен за това.

10 години. Лелеее…

Първи работен ден

На първия ми работен ден в Стемо (29 Март 1999) ми дадоха компютър и ме оставиха да си инсталирам Delphi. После ми стовариха сорса на Търговско-Информационна Система „Диригент” 2.0. Все още в етап на разработка, и то съвсем от скоро. По това време сигурно е имало 5-6 форми (ако борим logon-а и формата за отчети) и 10 таблици. Не използваше СУБД, а нещото, което се казва Lotus Domino (достъпвано през ODBC драйвер). Не много стабилна работа, както се оказа няколко месеца по-късно 🙂

И така, компилирах си аз Диригента и го пуснах. В същото време си продължих с инсталацията на Office и други неща. В един момент се усетих, че филхармонията още не се е показала. И видях, че всъщност програмата е тръгнала, но аз не съм я забелязал. Стори ми се странно, че login екрана не излиза пред другите прозорци – тогава ми изглеждаше логично (може би съм си го представял малко като splash screen). Попитах колегите защо така и някой смънка „абе аз се пробвах да го направя, ама нещо не стана и го зарязах”. В тоя момент аз реагирах супер странно и нехарактерно (за мен); казах нещо като „ха, какви сте програмисти, да не можете един прозорец да покажете”. И сега, след десет години, се стряскам как съм бил толкова нагъл. Явно от толкова добри случки в предните дни съм си повярвал, че морето е до колене.

Балтов реагира светкавично и ми хвърли първата задача, за да ме тества: „Имаш 3 дни да го направиш. Ако успееш, печелиш една боза” (По това време в софтуерната къща се раздаваха такива награди. Същият беше и залога при басове, облози и т.н.)

Тук моя късмет проработи. Порових малко и намерих една Win32 API функция, която прави точно това. И успях а изпълня задачата за по-малко от час. А Балтов отиде лично до близката сладкарница и ми донесе един литър боза.

(продължение…)

  8 Responses to “10 години в Стемо”

  1. Честито за късмета който си имал. Аз кандидатствах в Стемо София в края на 1996, началото на 1997 година. Нещата при мен изглеждаха не по-различни от тези при теб. Развитието беше друго. След повече от месец чакане да ми се обадят започнах работа в друга фирма. На мен също ми се струва смешно колко много съм си вярвал тогава. С годините улегнах. Сега аз давам шанс на младите да се доказват в моята фирма. Просто колелото се върти…

  2. хехе тва с бозата си беше стандартен бас-залог по това време 🙂

  3. Явор не знаех, че си от десет години в Стемо. Мислех, че там си отишъл завършен Оракъл ДБ гуру…а ти явно си извървял дълъг път, изял си доста хляб и си изпил много боза(от добре свършена работа).

  4. […] Напускам фирмата с изключително добри чувства. Защото осъзнавам какво съм получил там. Постъпих преди 10 години (и 3 дни) като едно младо студентче, което не знае какво е таблица – бях никой. Сега напускам като признат в цялата страна (и извън нея) експерт в областта на Oracle, с една пачка световни сертификати и огромен опит – станах Някой. Вярно, заслугата си е моя, но съм имал шанса. Но за това вече писах […]

  5. Доста интересна история, също и интересно написана.
    Определено на този въпрос „какви пари искам“ незнаех какво да отговоря. Тогава бях готов да работя и без пари, преди да се види как се справям и после да ме оценят.

  6. По същата обява кандидатствах и аз, но мястото за програмист вече беше заето, сега вече знаем от кого 🙂 . Попълних си дългият тест за интернет-сътрудник, извикаха ме и втори път (много коректни бяха хората), и стигнахме до въпроса „Имате ли шофьорска книжка? Налага се да се ходи при клиенти…“, на което аз отговорих лекомислено „Не, но имам карта за тролейбусите.“. Разбрахме се, че такъв недоучен не им върша работа, и се разделихме с уговорката, като се сдобия с книжка, да се обадя. Три месеца по-късно мястото вече беше заето, разбира се, но от случката ми остана изкарания курс и първото явяване на сериозен тест за работа. И за двете съм много благодарен на Стемо :).

    P.S. Драйверът за кирилица на Стемо и аз съм го ползвал, беше най-добрия, и дори променяше шрифта, ставаше един такъв по-мазен. Този драйвер за беше за мен единственото нещо, с което асоциирах Стемо. Един вид препоръка 🙂

  7. Е, 10-14 часа работа на ден, 7 дни в седмицата водят до резултат.И нормално е след години такъв труд
    да постигаш задачата (реализираш идеята) за 4.
    Но, останалите часове от работният ден са за душата….

  8. Еми „Интернет Сътрудник“ длъжността я взех аз 😛 макар че бях отишъл да попълвам тест за Сервизен шперц ама както Явор и аз попълних 2 теста ей така да видим какво ще стане.

Sorry, the comment form is closed at this time.