Имало едно време едно дребно човече. То не било физически дребно – не, даже външно изглеждало като Голям Човек. Не, не физиката го правила дребно, а душата. Душата му била дребна и свита, като старо грахово зърно.
И мислите му били дребни. Не че мислило за дребни неща – неее… То правело големи планове, коментирало компетентно големи неща – държавната политика, световното положение и така нататък. Но въпреки това начина му на мислене бил някак… дребнав. Уж говори за света, а не вижда по-далече от носа си.
Това човече не се радвало на това, че е дребно. Но и не се опитвало да стане голямо – само се опитвало да изглежда голямо. Защото да се опитваш да изглеждаш голям е много по-лесно от това да си голям. За да станеш поне мъничко по-голям, ти трябва да направиш нещо. А по-лесно е да се преструваш, че правиш нещо.
* * *
Не, не е лошо да има дребни човечета. Всякакви трябва да има. Лошото е когато един цял народ е научен да бъде дребен. Когато 2 или 3 поколения са учени да бъдат дребни. И те възпитават така децата си, и техните деца… Така се получава цял един дребен народ.
Абе един народ… това е голяма и динамична система. Не може всички вътре да са дребни или едри. И не всички стоят такива, каквито са. Някой от малки порастват, други, големи, но под натиска на дребните, стават по-дребни
* * *
В опита си да изглежда голямо, дребното човече подсъзнателно усещало, че нищо не става. И се ядосвало на това, че остава дребно. Но пак не се опитвало да порасне. Защото за да порасне му трябвало да мисли. А дребните човечета предпочитат да живеят първосигнално, без да мислят. Пък и… всички сме заети. Бързаме, бягаме напред. Абе какво ме занимаваш? Аз имам работа сега, не ме карай да мисля.
И така се получава един порочен кръг. И дребното човече става все по-ядосано и все по-дребно.
Много се ядосвало човечето и когато види някое по-едро от него. Много се ядосвало, но понеже не можело и то да стане по-голямо, се опитвало да смали по-големите. Понякога успявало да събори някого и се радвало; друг път не успявало и не се радвало. А понякога някой по-малко дребен успявал да го накара да се замисли и да порасне малко. Брауново движение или нещо подобно.
* * *
Странно как, но с минаването на годините народът ставал… по-малко дребен. Хем имало много дребни човечета, които да дърпат надолу; хем някои от по-големите се изморявали да ги дърпат надолу и отивали да станат част от други народи, които изглеждат пораснали.
Но въпреки това народът, бавно и почти неусетно, ставал по-малко дребен. На знам как. Може би не съм пораснал достатъчно, за да осъзная. Но осъзнавам за себе си, че начините да пораснеш са по-трудни от тези да се оставиш на натиска и да се смалиш.
* * *
Една от илюзиите на дребните човечета е, че ако участват в нещо голямо (партия, организация, стадо), те ще изглеждат по-големи. Но всъщност колкото повече дребни човечета влизат в голямото, толкова по-малко става то. Не физически дребно стадо, но дребно като действия и мисли. Стадо с дребна душица.
Това не пречи на човечетата на моменти да се чувстват големи като част от голямото стадно. Но в края на деня, когато останат сами, те чувстват някаква странна незадоволеност.
Странно е, но за да пораснеш трябва първо да преглътнеш това, че си дребен. Иска се един вид смирение, за да изчистиш съзнанието си от лукавите мисли за това как да станеш голям. Когато престанеш да се преструваш и започнеш да си вършиш работата, някак от самосебе си преставаш да си толкова дребен. Мистерия….
* * *
Наистина, как пораства цял един народ? И защо? И кога пораства достатъчно? Хм, май няма „достатъчно”. Но колкото по-голям е народа, толкова по-трудно виреят дребните човечета в него. Обаче няма някаква граница, отвъд която всички растат поради инерцията. Не – винаги ще има дребни човечета. Няма начин.
* * *
Има странна зависимост между това да си дребен и да си нещастен. Не че дребните души не намират щастие в нещо – но тяхното щастие е някак си дребно и кухо. Защото истинското щастие е в това да създаваш. А те, горките, обикновено се радват от това да употребяват или просто да рушат. Защото е по-лесно да счупиш нещо, от колкото да го създадеш. И е по-лесно да нараниш, да обидиш, да заплюеш… от колкото да помогнеш.
Когато създаваш нещо, ти порастваш с него. А има толкова неща, които могат да бъдат създадени! И не само материални – да създадеш истинско приятелство, да създадеш истинска любов… или просто да (съз)дадеш усмивка, просто така, без да очакваш нищо насреща. Всичко това може да е трудно, но носи истинско щастие.
Дребните човечета предпочитат да стоят и да мрънкат колко са зле. Колко е гадно, че живеят в дребна държава. Те не правят нищо по въпроса – само мърморят. На тях все някой друг им е крив. Я някой ги обидил, я някой ги прецакал, я им влязъл в личното простванство… И когато спорят, те не спорят за да потърсят истината, а за да я наложат. Да наложат своята истина. Защото за едно дребно човече има само една истина – неговата.
* * *
Нали не мислите, че мога да посоча някого и да кажа „този е дребен” – „този е едър”? Не. Като начало, защото не съм съдник – никой не ми е дал нито правото, нито силата да посочвам. Но по-важното е че всъщност няма „дребни” и „едри”. Както няма черно и бяло – има по-светло и по-тъмно. Има по-дребни и по-едри. Няма граница, няма дефиниция.
О, и нещо по-важно. Има такива, които растат и помагат на другите да растат. Има и други, които се свиват в своята дребнавост и не осъзнават, че само се смаляват…
* * *
Помагай. Уважавай другите, уважавай и себе си. Създавай. Прави положителни неща.
Или не. Всеки си решава сам за себе си. Кой съм аз, че да ти кажа какво да правиш?
* * *
Но те моля поне да се замислиш. Какво е последното хубаво нещо, което си създал?