Имало едно време едно дребно човече. То не било физически дребно – не, даже външно изглеждало като Голям Човек. Не, не физиката го правила дребно, а душата. Душата му била дребна и свита, като старо грахово зърно.
И мислите му били дребни. Не че мислило за дребни неща – неее… То правело големи планове, коментирало компетентно големи неща – държавната политика, световното положение и така нататък. Но въпреки това начина му на мислене бил някак… дребнав. Уж говори за света, а не вижда по-далече от носа си.
Това човече не се радвало на това, че е дребно. Но и не се опитвало да стане голямо – само се опитвало да изглежда голямо. Защото да се опитваш да изглеждаш голям е много по-лесно от това да си голям. За да станеш поне мъничко по-голям, ти трябва да направиш нещо. А по-лесно е да се преструваш, че правиш нещо.
* * *
Не, не е лошо да има дребни човечета. Всякакви трябва да има. Лошото е когато един цял народ е научен да бъде дребен. Когато 2 или 3 поколения са учени да бъдат дребни. И те възпитават така децата си, и техните деца… Така се получава цял един дребен народ.
Абе един народ… това е голяма и динамична система. Не може всички вътре да са дребни или едри. И не всички стоят такива, каквито са. Някой от малки порастват, други, големи, но под натиска на дребните, стават по-дребни
* * *
В опита си да изглежда голямо, дребното човече подсъзнателно усещало, че нищо не става. И се ядосвало на това, че остава дребно. Но пак не се опитвало да порасне. Защото за да порасне му трябвало да мисли. А дребните човечета предпочитат да живеят първосигнално, без да мислят. Пък и… всички сме заети. Бързаме, бягаме напред. Абе какво ме занимаваш? Аз имам работа сега, не ме карай да мисля.
И така се получава един порочен кръг. И дребното човече става все по-ядосано и все по-дребно.
Много се ядосвало човечето и когато види някое по-едро от него. Много се ядосвало, но понеже не можело и то да стане по-голямо, се опитвало да смали по-големите. Понякога успявало да събори някого и се радвало; друг път не успявало и не се радвало. А понякога някой по-малко дребен успявал да го накара да се замисли и да порасне малко. Брауново движение или нещо подобно.
* * *
Странно как, но с минаването на годините народът ставал… по-малко дребен. Хем имало много дребни човечета, които да дърпат надолу; хем някои от по-големите се изморявали да ги дърпат надолу и отивали да станат част от други народи, които изглеждат пораснали.
Но въпреки това народът, бавно и почти неусетно, ставал по-малко дребен. На знам как. Може би не съм пораснал достатъчно, за да осъзная. Но осъзнавам за себе си, че начините да пораснеш са по-трудни от тези да се оставиш на натиска и да се смалиш.
(ако ти се чете още от това - тук продължава…)
Read Full Post »
