Окт. 022011
 

Разбира се, не можех да спя добре.

Първо си гласих багажа, после се будих няколко пъти. Последно се събудих към 3:00 часа – около 30 мин преди да звънне будилника (всъщност за по-сигурно бях нагласил два телефона, да не взема да проспя един в дълбокия си сън – хаха).

Реших, че няма какво да натискам възглавницата повече и станах. Проверих багажа, помотах се, и към 4 си викнах такси за летището. Така в 4:15 вече си бях чекирал багажа. „Какво мято искате?“ – „До пътеката“. Знам си че ще ставам често. Само не знаех, че от София ми дават и местата за двата полета. Започнах да си играя с мислите как ли си репликират данните от всички места за да няма дублиране…
5 минути по-късно чаках на гейта. Не че бях първи, но по-значителна тълпа взе да се трупа едва след 5:00

Полета до Франкфурт мина без проблеми – даже леко подранихме. Нищо ново – вече съм летял с тоя Boeing 737-500. Най-важното: времето беше прекрасно, така че кацането мина безгрижно. Стовариха ни на пистата като всеки полет от маловажна дестинация и ни закараха с автобус до терминала. Там трябваше да мина 1-2 километра от зона B до гейт C16. Летище Франкфурт си е голямо, но доста добро за ориентиране. И – ха! – тук таме се намират подобни задявки:

Зная, че Еърбъс А380-800 е голям самолет.

Най-големия пътнически самолет. Но едно е да знаеш, друго е да го видиш и изпиташ. Това прасе е ОГРОМНО!

Опашката се извисява на някаква огромна височина. Като гледам, във всеки един от четирите му двигателя може да влезе камион! Крилата са абсурдно дълги. И побира мноого хора… Толкова много, че си има специална boarding процедура, за да стане бързо (за около половин час). Първо повикаха хората от редове 88 до не помня колко, примерно 98, на първия етаж (икономична класа). Честно казано, не съм броил дали наистина има 98 реда (аз бях на 89H). До колкото знам, събира някъде на 500 човека когато разделен на 3 класи (първа и бизнес класа са на втория етаж).

Веднага бях запленен от личната entertainment система за всеки.

Тъч скрийн, брато! Десетки филми (относително нови, примерно „Карибски Пирати 4“), телевизионни предавания (от дискавъри, спортни – имаше последната Fоrmula 1 от миналата седмица, „Отчаяни съприги“, CSI и много други), музика (както десетки албуми за слушане, така и петнайсетина концерта на видео и двайсетина audio books)… Има информация на живо за полета, включително и 3 live camera – на носа (гледа напред), на носа (гледа надолу) и на опашката (гледа напред – самолета и всичко под и пред него). Анимация на живо къде се намираме, височина, скорост, минути до приземяването, околните градове, реки… За деца – тонове анимация, игри не знам още какво. А, и разни полезни неща като информация за летището където ще се приземим – разположение, процедури, наземни (влак, автобус, такси) и въздушни връзки.

И така, по някое време цялата тая свинщина реши да излети. И се получи, колкото и невероятно да звучи. Полета беше 11 часа – на север покрай южна Норвегия, Исландия (там някъде достигнахме и за извеснто време поддъжахме 1030 – 1040 км/ч на 34000 фута). Гледката към разните фоирди напълно липсваше:

После взе да издига нагоре и да забавя над северна Канада – 38000 фута, 950 км/ч. На юг до Скалистите планини, които преодоляхме на 42000 фута с мизерните 850 км/ч. Последните два часа се влачихме със 750 км/ч на 41000 фута. Чак в последния половин час взе да слиза.

На втория час сервираха манджа (вкусна като за самолет), после по всяко време имаше бисквитки и безалкохолни (и слабо-алкохолни). Към петия час взе да ми писва от летене, а остава още 6 часа. Ставах да се разтъпча на всеки час, че и по-често. А между мен и прозореца имаше млада немска двойка, Том и неговата приятелка, което станаха 3-4 пъти през целия полет (11 часа!). И всеки път се счупваха от извинения как ме обезпокоили, че ме карали да ставам…

Като минахме половината от полета, се почувствах по-добре. На деветия час сервираха друга манджа, аз вече очаквах с нетърпение да се стоварим.

Ами стоварихме се, долу-горе по разписание – около 12:15

Огромното прасе прелетя през хилавите облачета без да се усети кой-знае какво. Изсипахме се на „Земята на…“ хм, какво беше – неограничените възможности? (на полицията?)

Посрещането беше тържествено – 40 минути на опашка за Imigration check. Снимка, пръстови отпечатъци, „защо сте тук“, такива неща. А, има два формуляра, които дават в самолета да попълниш, единия остава там (кога си тръгваш, къде ще спиш – адрес, телефон – такива неща). След това багажа – ура, моя си беше тук! След това customs check – там остава втория формуляр. Избират тук-там някой random човек, който да преживее пълно претърсване на багажа. На мен ми се размина. И това е.

А, и в зоните за Imigration и customs check не може да говориш по тeлефона. Cute. Иначе всички са много учтиви, признавам го.

Така се озовах в Сан Франциско, изтощен, но доволен.

Харесах си едно бюро информация и попитах как да стигна до града (показах адреса на хотела). „такси от ей там – ще ви вземе към 50 долара – или шатъл от горния етаж – 17 долара“. Тръгнах към горния етаж, там видях друга информация, на която лелката очевидно обясняваше повече. Там получих по-готин (на пръв поглед) отговор – „Вземи BART и слез тук“ (даде ми пътеводител с карта и ми загради с химикал къде да сляза). „От там е близо, може да стигнеш пеш“.

BART е нещо като бърз влак в зоната извън града, а в града си е метро. Съкращение от Bay Area Rapid Transport. Доста огрухан и мизерен, но бърз. Стигнах за половин час, още 15 минути пеша. В хотела бях втрещени че съм ходил пеша (Това са 8 переки! възкликна рецепциониста). Настаних се и – най-накрая – почивчица! Това беше към 3 следобед местно време (демек 1 през нощта в БГ).

Имах идеята да се разходя до Moscone цнтър, да се запозная с нещата. Идеята ми за борба с jet lag-а беше да се напъна да изкарам поне до 7 вечерта. Само малко да си почина… събудих се в 11 вечерта (9 сутрин БГ). Да, няма смисъл вече да търся Moscone. Продължих да натискам възглавницата, доста успешно, до около 6 сутринта. Вместо с дълго будуване, боря jet lag-а с дълго спане.

И така, сега закусвам. После – здравей OOW 🙂

 Posted by at 18:21

  2 Responses to “Отвъд голямата вода”

  1. Да изядеш един лобстър зарад’ мен таз вечер (или сутрин – зависи от гледната точка) 🙂

  2. A! Къде си бре? Яко начало, да видим нататък 😉

Sorry, the comment form is closed at this time.