Мар. 122007
 

Понякога губя уважението на разни хора, с които говоря. Ядосвам ги като изказвам тезата, че сами сме си виновни. „Да, ама Софиянски заграбил това и това…” „Брата на Милен Велчев има хотел там и там…” „Стоичков се вози в такъв и такъв джип…”.

Абе какъв сме народ, всеки гледа в паницата на другия! И чул-недочул мърмори, че другия има повече. Ами ако искаш да имаш и ти повече, налягай си задника и направи така, че и ти да имаш! А другия ако е получил „повече” по кофти начин – има си прокурори да „му се скарат”. Ако не – халал да му е!

Изпадам в крайности. Но много вярвам в „Не е луд който яде баницата – луд е който му я дава”.
„Някой си построил хотел” – ами могъл – построил!
„Някой си купил мерцедес” – ами могъл – купил си!
„Да, ама и аз искам мерцедес…” Ами направи така, че да имаш! Питаш ли го другия колко се е гърчил докато си го купи? Колко жертви е направил, колко нощи не е спал, колко страхове е брал, колко рискове е поел и как се е потил докато си го купи? Не, ти виждаш, че той кара Мерцедес. Ес класа. И казваш „тоя тук, измамник, далавераджия, такъв-онакъв…”

Абе какво е това нашето всенародно възпитание! Изтъкани от завист и мрънкачество… Не че няма измамници в мерцедеси. Ооо, много са. Ама не мога да разбера какво ще постигна аз, ако стоя и мрънкам кой какво има. Вместо да се мъча аз да изкарам повече, така че и аз да имам. Какво ще постигна като ден след ден се ядосвам и депресирам от това кой колко повече има от мен, вместо да се радвам на малкото (или многото, ако съм упорит и успея), което изкарам.

Това май е продължение на любимата ми тема за оптимизма. Вместо да гледаш колко повече има някой от теб, виж колко повече имаш ти от… от вчерашното „ти”. И направи така, че утре да имаш още повече. А другия че имал повече – ами добре, постави си го за цел. Да имаш колкото другия. И се радвай на всеки ден, в който успееш да се доближиш. На всеки ден, в който успееш да се дръпнеш напред.

Вместо да се опитваш да дърпаш другия назад.

Само това е пътя да имаме всички по повече. Ако всеки един, сам за себе си, се старае да напредва. По възможност – честно.

 Posted by at 9:35

  6 Responses to “В паницата на другия”

  1. Тревата е винаги по-зелена от другата страна на оградата, както гласи английската поговорка.
    Не можеш да виниш хората за това, че не са съгласни с нещо, което е в разрез с всяка смислена ценностна система – за да получиш нещо, трябва да дадеш нещо. Когато някои хора не дават нищо, а успяват само и единствено (т.е. даже нямат способностите и квалификацията за съответната работа), защото са роднини на еди кой си, то това меко казано дразни.
    Няма смисъл да завиждаш на другите за това, което имат – всяко нещо се плаща по един или друг начин, рано или късно. Въпросът не е в завистта, а в неспособността на нормалния човек да възприеме една система, която може да толерира подобна несправедливост – ако парите бяха единственото мерило за успех, то това би обезценило всички усилия на хората, които са се борили с кръв и пот, и пр., за да ги натрупат. Едно е да минеш по цялата стълба, а съвсем друго е да те качат наготово: човек не цени това, което е постигнал лесно. А когато не го цени, той обижда всички останали, за които то е важно, а това няма нищо общо със завистта.

  2. Да, но в 90% от случаите човекът може да се е счупил от бачкане за да постигне това, за което му завиждат. Но това няма значение – виждатш го че има повече от теб и започваш да мрънкаш или да плюеш. За това ме хваща яд – за да реши някой, че „оня“ е далавераджия/тарикат/връзкар/не-знам-какъв-си е достатъчно само да види, че „оня“ има нещо повече, нещо хубаво.
    Ми да, аз имам вземам добри пари. Карам сравнително хубава кола. Позволявам си много глезотийки – хубав фотоапарат, за който много хорам мечтаят, GPS и какво ли още не. И някой като види, че живея по-широко и се почват едни „тоя е парашутист, подмазвач, той се е издигнал еди-как-си, дупедавец, не знам какво още…“.
    Криво ми става от коментари в bgrabotodatel, че за да оцелееш дълго в Стемо трябва да си подлога на шефовете или връзкар.
    Не. Аз вече 8 години бачкам яко за да бъда това, което съм. И не е като да не съм имал и късмет. Но каквото съм си извоювал (и като заплащане, и като условия на труд, като уважени, дори) съм го изкарал с МНОГО БАЧКАНЕ.
    Никой не ме пита колко нощи съм спал в офиса. Колко уикенда съм работил тук и там. Колк пъти съм се раздавал до край и отгоре, за да имам това, което имам сега. „Не, не може едва на 27 години някой да е успял толкова – има нещо гнило!“
    И не се ядосвам на това, че някой ще вика по мен (или по някой друг) – транспенисно ми е, както казват в едно министерство.
    Яд ме е, че вместо да си налегне парцалите, някой мрънка. И не някой, а голямата маса от българите. Вместо да си гледат работата те си тръгват в 17 часа – „като чукне кодекса“, прибират се и почват да мрънкат. Ми няма да поркопсаме така.

  3. Привет, Магьоснико 🙂
    Едно нещо искам да ти кажа: не го приемай лично! (за мрънкането на другите иде реч)

    Мрънкането е заместител. Замества реалните действия, които човек би трябвало да извършва, за да се справи със ситуацията. Поради някакви причини тези хора се отказват от решението да бъдат активни, да търсят начин и да постигнат това, което искат, и избират пасивното негодуване срещу други, които вече са го постигнали. Говорейки, те задоволяват потребността си да направят нещо, но реално не правят нищо, само се залъгват.

    Та така, тяхното мрънкане си е техен проблем. То е просто израз на неспособността и/или нежеланието им да действат. Затова не би трябвало да те засяга лично.
    Ти си знаеш как си постигнал това, което си постигнал.
    Нужно ли ти е тяхното признание?

    🙂

  4. Привет, Ани. Много се радвам, че наминаваш към блога ми 🙂
    На въпроса – не, хич не ми трябва тяхното признание. Но ми трябва тяхното бачкане. Защото страшно много хора губят страшно много енергия в дребнаво мрънкане.
    Аз моето си го постигам. Лесно или трудно – аз си знам. И това, че някой промърморил нещо – хич не ме бърка.
    Бърка ме, че мърморенето е национален спорт. Хем всички искат да „се оправят нещата“, хем твърде малко хора правят нещо по въпроса. Повечето само вдигат гири и всъщност само теглят каруцата назад.
    И не че много ме е притеснило това, защото аз имам доста голямо самочувствие и мисля, че ако ми писне мога да скоча в друга каруца (не българската). Ама ме хваща яд, защото аз искам да направя нещо тук и сега, а не да хода „там“.
    Питали са ме защо си губя времето в България, къдто не ме оценяват. Ми не е вярно – оценяват ме, за това съм тук. Оценяват ме както преките ми работодатели (които не са перфектни, перфектни хора няма, но са големите потърпевши от глупостите в bgrabotodatel), така и хората от моето обкръжене. Както и аз ги оценявам, респективно. Но има моменти, в които се сблъсквам (пряко или не) с мрънкачи и скатавковци.
    Тогава ми е трудно да поддържам оптимизма си 🙂

  5. Наистина, не е лесно да свършиш някаква (каквато и да е) работа, докато „скатавковците“ те дърпат назад…
    Но не губи оптимизма си, не се превръщай и ти в мърморко, който недоволства срещу… мрънкачите 😉

    Успех! 🙂

  6. Да, усетих, че и аз малко прозвучах като мърморко. Но има 2 разлики:
    1. Аз все пак правя нещо за да променя това, което не ми харесва. Когато срещна някое мрънкало, се опитвам да го убедя в моя подход.
    2. Не съм си го сложил чак толкова присърце. Просто отбелязвам, че ми е кофти от факта. Не че ще взема да се депресирам кой-знае-колко…
    Оптимизма ми остава основно оръжие. Няма да се дам!
    🙂

Sorry, the comment form is closed at this time.