Ное. 012008
 

Решихме с апапите да отидем „на баирче“, да се отърсим малко от стреса. Избрахме да отидем до Кончето. Защото Кончето не се променя…

Тръгнахме от София рано сутринта, за да избегнем задръстванията, които стават към Благоевград. Надявам се скоро като пуснат магистрала Струма и да стане по-лесно. Но сега не е. Все пак благодарението на ранобудните от компанията (сред които се слагам и аз), успяхме да изпреварим големите задръствания.

Пътя през Предела винаги ми е бил приятен. Сякаш предчувствам удоволствието, усещам енергията на двете планини, между които се шмугва. Прохода е относително поддържан от западната страна, където има само по една лента във всяка посока. От изток има няколко километра с по три ленти на платно – спомен от лудите идеи да се направи магистрала до Банско във времето, когато беше туристическа дестинация. Сега е използваемо само най-дясното платно от всяка страна.

Стигаме до долината и влизаме в бетонния паметник на миналото. Подминаваме отбивката за Юндола и продължаваме смело покрай потрошените скелети на бивши хотели. Някои така и не са достроени и зеят отворени към небето. Тревата е преборила много от безумията човешки и сега бившите басейни, тенискортове и прочее глупости изглеждат по-натурално от когато и да било. Тук-таме стърчат ръждясали табели, които предупреждават заблудените душици да не се приближават до „сградите”. И има защо – построени набързо, с простата мисъл за невъзможна печалба, повечето от тези бивши „хотели” са преминали своя период на полуразпад.

Минаваме покрай „старата” част на Банско. Малко се изкушавам да прескочим до центъра за да видя къщата на Вапцаров, която ще надживее всичките по-„съвременни” сгради. Но няма време – път ни чака. Малкото останали жители на градчето, предимно на моята или даже по-голяма възраст, махат приветливо на джиповете ни. Напоследък тук рядко минават „външни” хора. Спираме за малко в магазинчето (здраво стъпило на земята покрай останките на един бивш мол), за да допълним провизиите. Няма голямо разнообразие – като в хоремаг. Но е приятно – посрещат те с усмивка, с топла дума и с добрия стар бански диалект.

След това започва най-трудната част – да вземем колкото се може по-голяма денивилация преди да зарежем джиповете. Отначало карам по бившия главен път, но малко след ръждивите останки на началото на един от шестте лифта, които едно време започваха от града, осъзнавам, че асфалта е по-разбит от колкото съм подозирал. Планината е по-безмилостна от полето. Тук природата, освен по-своенравна, е и по-здрава. Дълбоките рани, нанесени от човешката глупост, зарастват с неподозирани темпове и скоро осъзнавам, че идеята ми да се докараме с возилата до Бъндерица може и да не се случи. На няколко пъти се налага да отместваме по-малки нападали дървета или да заобикаляме по-големи. Докато в един момент стигаме до един невъзможен за преодоляване дори и с нашите мощни машини дънер. Сякаш планината нарочно го е сложила като последен и неотменим знак – с грозните машини – до тук.

Планината не може да бъде покорена. Планината решава дали да те пусне или не. И ако си тъп и упорит, може да завършиш покрай някои от обраслите полуразрушени паметници на човешката лакомия, които по нищо не напомнят за времето, когато са се наричали „СПА-хотели”. Сещам се за мините на Мория от „Властелина на пръстените”:

…както бе основа на богатството на джуджетата, митрилът стана и тяхна гибел — прекалено алчно и прекалено дълбоко копаха те и нарушиха покоя на онова, от което избягаха…

И тук, в последните няколко часа, ние се движим покрай истинско доказателство за лакомията човешка. Твърде много бетон и твърде малко планина. В разцвета на безумието си този „курорт” е имал няколко стотин хиляди легла. Но туристите не искат да посещават легла. Туризмът е всичко друго, но не и леглата. Туризъм може да се гради върху интересни местности, върху някакви забележителност, върху добър климат. Туризмът не вирее добре върху бетон и легла.

Хубавото е, че планината е силна. Колкото и да е дълбока, раната зараства. За тези, които са готови да се покорят на планината, тя си е тук. Планината е жива, а печалбарските мераци гният и се разлагат. И само след няколко десетилетия тук няма да има и помен от бетона. Защото той не може да се възстановява, така както здравия камък.

Увлечени в тези мисли подминаваме Бъндерица и продължаваме директно към Казаните. Няма време да се отбиваме до хижа Вихрен. Може би утре, когато се връщаме. Чувал см, че хижаря е много добър човек. Както е било преди години – над 2000 метра злото не вирее добре.

Отдаване сме подминали границата на широколистните гори. Подминавахме и тази на иглолистните. Скоро подминаваме и границата, до която е изпълзял бетона – последнатата сграда, най-високо разположения хотел наистина е изглеждал впечатляващо, но сега изглежда твърде жалко. Подминаваме го и се потaпяме в безкрайното, заразно спокойствие на Пирин. Когато стигаме до премката между Вихрен и Кутело всички гадни грозни гледки са забравени. Тук въздуха е толкова чист, че отмива всякакви мръсни спомени.

Започваме подсичането на Кутело и си мисля – ако бяха да прокарат асфалтов път то тук, дали хората, които биха дошли с колата си, щяха да изпитат поне частичка от берзбрежното удоволствие на нас, които идваме на краката си? Няма начин. Ако изобщо някой дойде до тук седнал в удобна седалка, той просто ще е.. на друго място. Географски ще е тук, но на практика това няма да е Кончето.

Кончето е безбрежното усещане за сладката пот по гърба. Кончето не е място на картата. Кончето е място за душата. Място, на което зареяните мисли са у дома си, а притеснението от ежедневието не може да се промъкне. Както са и Стражите, Дженгала, Каменица, Газей, Полежаните, Муратово езеро, Синаница и още толкова много прекрасни места наоколо. В годините на псевдо-туризъм, когато тълпи „покоряваха” Вихрен, тези неща не съществуваха. Имаше само сянка от тях върху картите. Но после туристите си отидоха и природата започна да се връща, бавно но неотменно. Дори Тодорка, която виждам от тук покрита със стърчащи стълбове от лифтове и влекове. Дори и тя се възстановява. Трябват може би още няколко години за да паднат и последните железни стрели, забити в плътта на планината.

* * *

Стигнахме до заслона. Същия, както го помня от самото начало на века – нещо като дървен куб със страна 2.20 метра. Вътре няма легла, но 10 човека си спят спокойно. Защото който стигне до тук, той не идва заради легловата база. Той идва заради съвсем други неща. Неща, които не струват пари. Неща, които струват много повече от пари.

Да, Кончето не се променя. Слава Богу.

 Posted by at 17:28

  7 Responses to “Спомени от 2040 година”

  1. Дай боже, пък било то и след 30 години…

  2. Много си наивен. След 30 години от Пирин ще ди има само камъните и то не както изглеждат сега. Селените в БГ са или някакви смотани отчаяни хипари-идеалисти, или хора, които компроментират всяка една кауза, с която се захванат. Няма грам възможнсот за влияние върху решенията, които се вземат за бългрската природа, никакжи лобите, никаква организация. Дай им да броят врабците из Драгоман или прелетните прици по Дунава. Не е лошо, но има и по-сериозни неща за вършене точно сега. И няма да стане с тив смешни „протести“ и „петиции“, а с истински действия.

  3. Не знам дали „протестите“ и „петициите“ действат, но според мен лакомията ще затрие псевдо-туризма.

  4. Sweet
    Май ти си много наивен. Като не си Селенин от БГ да не си от Марс?
    Процесите в БГ се решават от великите сили а тук се борят кой да изпълни поръчката!

  5. Много добре написано.Иска ми се да се случи един ден…..да видя как ще гният гадните печелбарски копелета …..

  6. […] ли той земите си на разни ламтящи за бърза печалба безумци? Не съм чул такова […]

  7. […] ли той земите си на разни ламтящи за бърза печалба безумци? Не съм чул такова […]

Sorry, the comment form is closed at this time.